Кратък, безупречен поклон пред балдъзата бе венецът на тези ядни слова. Графът хвана ръката на жена си, целуна я нежно и кимна към Шантал:
— Погрижете се за малката Ниниан! Има вид, сякаш ще припадне всеки миг. Ще видя какво мога да направя в тази бъркотия!
Само миг след като вратата се хлопна зад гърба му, Диан дьо Мариво се нахвърли върху сестра си с писклив глас:
— Този твой мъж! Непоносим е както винаги! Ако аз наистина се бях месила в живота на дъщерите ви, онази клета Шантал нямаше да кукува на село, това поне можеш да ми вярваш! Щях да съм се погрижила да сключи поне един приличен брак!
Графинята хвърли поглед към Шантал, която явно не беше добре, изтощена от истеричния смях и някакво тъпо безразличие.
— Нашата клета Шантал, мила Диан — започна тя, отвратена от играта на криеница, — съвсем не кукува на село. Ето я пред тебе! Но ти никога не си даде труд да се вгледаш в двете момичета, да се опиташ да ги различиш…
Въпреки красотата си Диан дьо Мариво придоби абсолютно тъпо изражение. Със зяпнала уста и оцъклени от изумление очи, тя местеше поглед ту към Ниниан, ту към Шантал.
— Стига… Подиграваш ми се… Подиграваш се, нали? — започна да заеква тя обидено. — Това е Сериз! Живеем заедно повече от година. Нея поне познавам.
— Аз съм Шантал, скъпа лельо — изпъшка мнимата Сериз. — Още преди големия бал миналата есен Сериз избяга със своя мускетар… Съгласих се да играя нейната роля, за да не разгневи краля. Сериз очакваше дете. Съвсем скоро щеше да ви направи баба…
— О-о-ох!
Този път припадъкът беше истински. Ала точно сега пък не се намери никой, който да прояви достатъчно присъствие на духа и да я подхване навреме. Тя рухна на пода и при падането удари челото си в сребърния ръб на витрината с порцелан. Остана да лежи неподвижна, като размазана розова пеперуда.
— Ох, на всичко отгоре и това! — изплака графиня дьо ла Шез и отиде до лентата за звънеца, след като се бе уверила, че пулсът на сестра й продължава да е равномерен и силен. — Защо и трябва да се пристяга толкова силно! Жюли! Побързайте, баронесата пак припадна, направете каквото трябва! А после се погрижете да донесат нещо за хапване в моя будоар, за мен и за дъщеря ми. Моля да не ни смущават!
Шантал затвори уморено очи. От разпита на майка си се боеше много повече отколкото от всичко останало. Сега повече от всякога виждаше колко много си приличат те двете. Горчивата й любов към Жан-Пол д’Обри я бе направила по-чувствителна и й бе придала някаква по-зряла женственост. Шантал знаеше, че майка й долавя тези незабележими промени и се тревожи. Няма да бъде никак лесно да премълчи и този път онова, което я измъчваше…
Личният кабинет на графинята бе мебелиран с ориенталски лежанки и възглавници, мамещи за почивка. Но Шантал настръхна от недоверие към всички тези удобства. Не иска да се отпуска! Нужно е да запази съзнанието си бистро. Да мобилизира мислите си!… Предпочете да застане до прозореца, загледана в нежните пастелни тонове на пролетното небе.
В самия въздух се носеше обещание за хубави дни. Мразовитата зима най-сетне беше принудена да отстъпи. Колко бе очаквала Шантал този момент! Ала сега вече й беше все едно. И слънцето дойде късно, както закъсня и признанието на леля Диан.
— Поседни, уморена си — посъветва я майка й и посочи към една отоманка, отрупана с възглавници. — Никой не те упреква. И наистина се питам защо през цялото време ме поглеждаш така, като че ще ти откъсна главата. По-скоро съм изкушена от мисълта да сторя това със Сериз!… Възползвала се е най-безсрамно от твоята доброта…
— Не! — Когато ставаше дума да защити, Шантал вече стъпваше на здрава почва. — Не бива да я корите! Тя го е направила с най-добри намерения. Не е можела да знае какво ще стане.
— Но има и нещо друго освен историята със Сериз и с краля, нали? Не искаш ли да ми се довериш?
Господи! Шантал настръхна. Беше го очаквала. Какво да отговори?! Как да обясни, че ще рухне, ако трябва отново да си спомни всичко… Всичките тези подробности… Да изплаче, че лекомислената й леля е разрушила не само щастието на Сериз, но и нейния собствен живот…
Какво ли щеше да бъде, ако бе срещнала Жан-Пол д’Обри, сегашния граф дьо Рокай, при нормални обстоятелства в двора? Ако чувствата им не бяха оплетени с лъжи и интриги?… Ако останеше да действа единствено магията на взаимното им привличане, силата, която тласка избраника към избраницата? Ако животът им бе дал възможност да се запознаят един с друг без намеси и влияния. Да се обичат, без да са принудени да се нараняват взаимно…