— Не мога, мамо! — промълви тя беззвучно. — Още не. Простете ми, моля ви!… Само искам да се върна у дома!
Ниниан дьо Мариво наблюдаваше със замислени очи крехките рамене на дъщеря си. Не, това не е вече нейното малко момиче. Срещу нея стоеше една отчаяна жена. Кой й бе причинил такава болка? Как би могла да помогне на Шантал, след като тя вече не се доверява на майка си?
— Съжалявам, мамо! — Шантал коленичи пред майка си и зарови лице в скута й. — Ужасно съжалявам!
Прозвуча така, като че има предвид нещо съвсем друго, а не отказа си да говори. Майка й галеше машинално косите й и мълчеше. Не помнеше да се е чувствала някога толкова безпомощна.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
— Пак не си хапнала нищо, Шантал! Ще се разболееш така.
— Не съм гладна.
Майчиното предупреждение не намери отклик. Шантал дьо Мариво почти не се бе докоснала до подноса със закуската. Тази липса на апетит се придружаваше от постоянна умора, липса на всякакъв живец, а това най-вече безпокоеше майка й.
Докато графинята се опитваше да намери нови аргументи, младата жена изтича покрай нея и изчезна зад паравана пред умивалника. Можеше да се чуе как се дави и повръща. Няколко секунди по-късно тя се появи отново, успокоена, ала още по-изпита от преди. Достатъчен й бе един-единствен поглед към изуменото лице на майка си, за да разбере, че с играта на криеница е свършено. С едно нехайно свиване на раменете Шантал се предаде. Рано или късно това трябваше да се очаква.
— Ти… Ти?… Ти си… бременна?! — заекна графиня дьо ла Шез и неволно отстъпи назад.
— Така казва и Жюли — отвърна Шантал тъй безучастно, сякаш самата тя нямаше нищо общо с това събитие.
От три дни, откакто се бе нанесла отново в покоите на Сериз в Отел дьо Мариво, за да поддържа поне пред прислугата илюзията за присъствието на Сериз, всяка сутрин по едно и също време й прилошаваше! Жюли първа й напомни, че и месечното й женско неразположение втори месец закъснява.
— Ще имаш дете! — повтори графинята, като че така и ставаше по-леко да го проумее. — Пресвета Майко Божия! Ти… Кой е бащата? Нима кралят?
— Не! — Шантал трябваше да потисне усмивката си толкова абсурдна й се видя тази мисъл. — Не е кралят, естествено! Ние никога не сме…
— А кой тогава?
Шантал стисна устни и не продума.
— Само това липсва сега! Но да се надяваме, че баща ти ще успее да развърже този език!
Шантал трепна, с две крачки се намери до майка си и хвана ръцете й. Бяха еднакви на височина, но графинята както винаги носеше цяла педя високи, обвита в сатен токове, така че младата жена трябваше да повдигне очи към лицето на майка си. От погледа й бликаше отчаяние, ала и не по-малко гняв и заплаха.
— Една едничка дума на баща ми, преди да сме напуснали Париж, и никога няма да ме видите!
Шантал добре знаеше, че баща й ще обърне земята, но ще намери човека, който е опозорил дъщеря му.
— Луда ли си, дете мое?! Как мога да не му кажа? Какво си въобразяваш? Твоето… деликатно положение можеш да скриеш най-много два, да кажем, три месеца. След това ще проличи! Трябва час по-скоро да се омъжиш! Час по-скоро!… Ако този… ако онзи човек няма достатъчно чест, за да поправи грешката си, трябва да бъде принуден!
— Никой никого няма да принуждава, защото аз просто няма да съобщя името му — възкликна Шантал гневно. Тя пристъпи до камината и взе между пръстите си красивата бонбониера.
— Който и да е този човек, той те е опозорил!
Шантал стисна здраво устни. Отново почувства, че й се повръща. Но този път успя да потисне гаденето. За почна да диша дълбоко, стискайки здраво сребърната кутия. Проклинаше глупавия случай, който бе довел майка й в ранно утро в спалнята й. Толкова се бе надявала, че ще може да запази тайната си още известно време! Да има време поне самата тя да свикне с тази мисъл…
Шантал беше все още в истински шок от това разкритие. Дете от Жан-Пол! Разбира се, какво толкова се учудва? Когато мъжете и жените се любят, естествено и логично е да се раждат деца. Но как и не помисли изобщо, че и на нея може да се случи?!
С такава довереница като Жюли до себе си навярно щеше да успее да се прикрие още известно време… Но не бе включила в сметките своята майка, която още от първия си ден в Париж следеше като стоокия Аргус състоянието на дъщеря си.
— Не можеш да допуснеш живота ти да бъде съсипан заради една прищявка! Трябва да се омъжиш, Шантал.
— Не.
— Даваш ли си сметка как приема нашето общество една жена, която роди дете без брак? Знаеш ли как ще се отнасят към това дете? Знаеш ли как наричат такива жени?
— Ако кралят бе бащата, детето щеше да сложи на герба си само черта, която показва, че е незаконородено, и всички щяха да му се кланят и да му се възхищават. Защо тогава синът на друг мъж да не бъде приет? Ще обичам това дете. То е всичко, което ми остана.