Всеки опит да възразява замря на устните на графинята. Горчивината в тази тъжна констатация й разкри за първи път болката, която дъщеря й криеше дълбоко в наранената си душа. Болка, по-страшна, отколкото майката бе предполагала.
— Той те е… наранил — прошепна тя едва чуто.
— Ние и двамата си нанесохме дълбоки рани — възкликна Шантал във внезапен порив на искреност. Досега не бе признала това дори пред себе си. — Но аз го сторих, защото бях принудена да се съпротивлявам, а той, защото нямаше достатъчно доверие в мене. Откажете се, мамо! Името му ще можете да чуете само от неговата уста, но не и от мене. Нямам право да искам от него нещо, което не ще пожелае да ми даде доброволно.
— Кога… Можеш ли да ми кажеш кога… очакваш детето?
За графинята бе трудно да намира подходящи думи. Разкъсвана между тревога и възмущение, тя напразно търсеше някакъв изход от този кошмар.
— През октомври, мамо.
Жюли бе пресметнала месеците, така че Шантал разбра, че е заченала детето си през онази невероятна нощ в Сенжерменския лес.
— Какво можем да предприемем?
Изведнъж Шантал се почувства по-възрастна и по-мъдра от собствената си майка. Не би могло да се промени нищо. Оставаше й само да чака. Да очаква детето си. Да очаква Жан-Пол.
— Нищо, мамо. Трябва да чакаме.
— Да чакаме какво, Шантал?
„Ами да чакаме човека, от чийто живот изчезнах без дума за обяснение, да разбере някой ден, че го излъгах наистина, но не от алчност. Да чакаме да ме потърси и да поиска прошка. Да чакаме да стане чудо. Но стават ли чудеса?“
Шантал погали с върховете на пръстите си малкия емайлиран пейзаж върху сребърната бонбониера и се насили да се усмихне с треперещи устни на майка си:
— Ще чакаме Сериз да се появи най-сетне и да ме освободи от тази непосилна роля. Толкова ми се иска да бъда отново аз самата!…
— Мадам! Мадам… ох, простете! — Жюли просто нахлу в стаята. Беше видимо възбудена, набързо се поклони пред графиня дьо ла Шез и протегна към Шантал дебел пакет с голям печат. — Пратеник… Донесе го току-що… То е… Нали познавате почерка?
Младата жена се взря в красивите, малко разкривени букви, с които бе изписано името й. Краката й се подкосиха. Несъзнателно приседна на крайчеца на леглото си и подаде безмълвно писмото на майка си. Ниниан дьо Мариво също бе вперила смаяни очи в печата, с който бе скрепено писмото. Познаваше твърде добре разделения на две половини герб с лък и разперени орлови крила. Някога този герб бе красил вратите ни средновековния замък Камара, същия онзи древен замък, който кралските полкове бяха разрушили, защото баща им се бе присъединил към непокорния дук дьо Монморанси. Брат й Люсиен дьо Камара се бе отказал да възстановява печалните руини. Беше си построил не далеч от Тулуза един чудесен нов дом, който той и жена му Мари-Ан бяха напълнили с цял рояк дечица. Разгромът на бунта и опустошителните последствия го бяха принудили да приеме съществуванието на провинциален благородник. Люсиен изпитваше истинско удоволствие от този живот и се бе посветил изцяло на семейството си и на управлението на имотите си. И той, и съпругата му не обичаха да се отделят от своя дом, и вече от години връзката между тях и Ниниан дьо Мариво се поддържаше само с писма.
— Люсиен! Колко сме били глупави, Боже мой! — промълви тя и също се отпусна до Шантал. — Трябваше да се сетим! Сериз е в Тулуза! Тя винаги е предпочитала топлината на Юга, а Мари-Ан е точно човекът, който би приютил с въодушевление в своя дом двама преследвани влюбени. Тя е неизлечимо романтична!
Писмото потвърждаваше думите й. Сериз и Доминик се венчали в параклиса на Камара и сега изчаквали в дома на вуйчото раждането на първото си дете. Заради едно свое тежко помятане преди, Мари-Ан настоявала Сериз да не предприема никакво пътуване. В името на детето просто й забранила да напуска Камара. Още повече сега, при тези разкаляни пътища, по които пътуването било истинско мъчение…
Ниниан продължи да чете, смръщила чело, а после подаде с въздишка листовете на Шантал. Нетърпеливото прелитане на погледа й по изписаните редове потвърди собствените й предположения. Но започна да чете на глас, за да слуша и Жюли, която пламтеше от любопитство:
И чак тук в Тулуза разбрахме, че сега Луиз дьо ла Валиер се закрепила като официална фаворитка и успяла да отстрани всички свои съперници. Надявах се, че в любовните афери ти ще имаш по-голям успех, сестричке! Кралят е очарователен кавалер, който боготвори жените. Мислех си, че няма да е зле да дадем възможност на един толкова галантен мъж да застраши поне малко недокоснато сърце като твоето. Но ако блясъкът на двора не те привлича, не се колебай и напускай! Ще имам грижата леля Диан да получи обратно парите, които заплати за моето място в двора. Защото предполагам, ако ти речеш да напуснеш, това ще бъде главният й довод срещу едно такова решение. Не се оставяй тя да те подлуди и направи онова, което сметнеш за правилно. Благодаря ти безкрайно за твоята помощ! Нека Божията благословия ти помогне да намериш толкова голямо щастие в ръцете на един любящ съпруг, каквото намерих аз самата. Защото отказвам да повярвам, че искаш да преживееш живота си сама.