По същия куриер изпращам и писмо до нашите родители. Не ще допусна да се наложи ти да даваш обяснения за цялата тази авантюра, в която те въвлякох. Надявам се, че ужасният гняв на баща ни ще се поуталожи, когато бъда в състояние да му известя за раждането на първия му внук.
Шантал из пъшка и вдигна очи. В този миг съзря на вратата, баща си, който явно бе чул всичко.
— Жалко, че християнското смирение не ми позволява да оставя онова малко червейче сираче веднага след раждането му! — Графът влезе и затвори вратата зад себе си. — А майка му наистина заслужава да й се извие врата! Питам се какво е накарало моята дъщеря да ме смята за чудовище, чийто „ужасен гняв“ не й позволява да му се довери!
Искрената горчивина в тона на баща й засегна Шантал по-болезнено, отколкото той би могъл да предположи. Ала тук вече не ставаше въпрос за доверие, а за нещо изконно женско… За първи път Шантал видя у баща си мъжа. И се съмняваше, че този мъж е в състояние да разбере сложните чувства, които я бяха тласнали към Жан-Пол, без оглед на разум и на морал. Стабилен и благороден човек като нейния баща й се струваше безкрайно далеч от безумието на собствената й трескава страст.
Именно поради това тя не посмя да попита какво е направил с документите, които леля Диан бе откраднала от кралицата. Не искаше дори да мисли за името д’Обри, а камо ли да го произнесе. Въпреки че съдбата се бе погрижила да не може да се спаси от него. Сега това име носеше собствената й сестра.
— След тези новини мисля, че вече нищо не ни пречи да отпътуваме — каза Ниниан дьо Мариво, търсейки равновесие между своята лоялност към съпруга си и обичта си към двете близначки. Изведнъж, също както Шантал, и тя закопня да се прибере у дома.
Беше се уморила както от миазмите и шума на големия град, така и от вечното хленчене и преструвките на сестра си. Копнееше за покоя на своя дом на брега на Лоара. Имаше нужда да отдъхне и да събере сили, за да се изправи пред новата катастрофа, която застрашаваше живота на Шантал. Да премисли какво може да се направи, та мъжът, който бе причинил такава беда на детето й, да поеме своята отговорност… Ниниан дьо Мариво се боеше, че сега няма вече време за такт и дискретност. Дъщеря и трябваше да проговори!
— Ще наредя да събират багажа. — Шантал сгъна писмото на сестра си и даде знак на Жюли да вървят.
В коридора камериерката се поколеба за миг, но след това събра кураж:
— Аз ще трябва ли да ви придружа?
— Не, не — Шантал поклати глава. Усети накъде бие Жюли. — Ще имам грижата да заминеш незабавно и безопасно в Камара. Сериз ще има нужда от тебе, а мисля, че и ти би искала час по-скоро да си отново при нея. Твоята задача при мен е изпълнена.
Въпреки облекчението, което изпита, Жюли се поколеба отново:
— Ама нали и вие също ще имате нужда от мене?
— Майка ми вече знае, Жюли. Оказа се, че има не по-малко остър поглед от тебе. Тя ще се погрижи за мене, бъди уверена. Но искам да те помоля за една услуга: не казвай на сестра ми какво се е случило. Нито дума! Предай й моите поздрави и кажи само, че съм добре. Нито думичка повече!
Жюли се поклони покорно и изчезна.
Шантал прехапа устни — както винаги — и сама се поздрави за хрумването си да изведе Жюли от играта. Нямаше да мине много време и майка й щеше да започне да разпитва камериерката на Сериз. Жюли бе видяла твърде много, а за останалото сигурно се досещаше. Колкото по-скоро замине, толкова по-добре.
Чак сега Шантал осъзна, че все още стиска в ръцете си бонбониерата, подарена й от Жан-Пол. Малката кутия беше единственият предмет, който я свързваше с него. Една безполезна красива вещ, която се бе превърнала в най-драгоценното й притежание и в нещо като талисман. Той никога не ще узнае, че и тя има подарък за него. Едно дете. Наследник може би, за чието съществуване той никога няма да научи, ако не се постарае да разгадае загадката около Сериз дьо Дюка. Но защо ли трябва да се старае за една жена, която презира?