ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Красивата господарска къща завършваше от двете страни с островърхи, покрити с плочи, пристройки. Широко мраморно стълбище отвеждаше до входа на двукатната средна сграда, чиято фасада пъстрееше весело от редуващите се червеникави зидове и мраморнобели прозорци. Стръмният покрив бе начупен от мансарди с високи прозорци, гледащи към добре поддържаната градина. Подрязаните като конус дървета се оглеждаха в мраморния басейн, в който синееше небето.
Макар и да не изглеждаше голям, замъкът би задоволил и най-претенциозното око. Жан-Пол д’Обри, новият граф дьо Рокай, трябваше да признае, че родовото имение на братовчед му изглежда прекрасно, въпреки дългите години, през които бе стояло празно, а после в него се бе разпореждал някакъв кралски бирник…
Но нима беше очаквал друго? Доминик имаше истински талант винаги да извлече най-доброто от живота. Женитбата му го беше доказала за сетен път. Фактически той бе направил своя съпруга една жена, за която Жан-Пол можеше само да му завижда.
Завиждаше толкова много, че повече от половин година не намери сили да се срещне очи в очи с нея. Непрекъснато отлагаше идването си, сякаш от това зависеше живота му. Братовчед му се бе нанесъл в къщата още в началото на лятото, но Жан-Пол намираше все възможни претексти, за да отклони сърдечната покана. Нямаше кураж, признаваше си.
От друга страна, тази среща все трябваше да се осъществи някой ден. Жан-Пол не искаше да внася разцепление сред отломките на собственото си семейство, за честта на което се беше борил толкова всеотдайно. И все още не можеше да си изясни напълно ролята на Сериз дьо Дюка в тази история.
Кралят, който благоволи да му даде аудиенция и прие благосклонно новата му васална клетва, не спомена нищо по този въпрос. Чуха се само някакви меланхолични намеци за това колко съжалявал за скъпата мадам дьо Дюка и за нейния несъмнен чар. Дори и господин Колбер, от когото научи за обрата в отношението към семейство д’Обри, не беше в състояние да му каже нещо повече.
От кого Негово величество бе получил така изневиделица документите, които доказваха недвусмислено, че името д’Обри е чисто и неопетнено, Жан-Пол така и не можа да разбере. Всеки опит да научи какво е станало с красивата графиня дьо Видан бе също осъден на неуспех. Дори госпожица дьо Монтале, която знаеше винаги всичко с най-малките подробности, този път само поклати глава. Графинята напуснала свитата с разрешението на краля, разправяло се, че ще се омъжи…
Така Жан-Пол се оказа съвсем неподготвен за удара, който изпита, когато братовчед му съобщи, че е взел за съпруга Сериз дьо Дюка, графиня дьо Видан, и двамата очакват скоро наследник. Според думите на братовчед му, това било брак по любов, защото дамата му дарила сърцето си много преди кралят да благоволи да върне на бедния си мускетар благородническата титла. Жан-Пол се отказа от намерението си да разруши илюзиите на Доминик по отношение на новата мадам д’Обри. Измърмори някакво благопожелание и се опита да забрави.
Поне външно успяваше да изглежда сравнително спокоен. Ала мрачният му поглед и дълбоката бръчка, врязала се между веждите, показваха колко трудно поддържа равнодушната фасада, за която се бе вкопчил като удавник за сламка. В него бушуваше такава убийствена ярост, че приличаше на кипящ вулкан, който ще изригне и при най-малкия външен повод.
Надяваше се само да успее да сдържи беса си дотолкова, та да не извие на място врата на оная личност, подиграла се така извратено с чувствата му. За него нямаше съмнение, че е встъпила в този брак само и само за да му отмъсти по най-коварен и жесток начин…
Ще трябва да бъде учтив със съпругата на собствения си братовчед. А как ли ще злорадства тази триж проклета вещица! Направила го бе неспособен за всички други жени. Беше отровила живота му и поне досега той не намираше лек против тази отрова в кръвта си.
Потискащото прозрение, че би предпочел да се лиши от кралската милост, отколкото от Сериз дьо Дюка, го бе осенило твърде късно. В кралството надали имаше по-лукава и по-непредсказуема жена, ала той я обичаше и тук вече нямаше място нито за разум, нито за логика.
Ще скрие дълбоко в себе си този срамен факт. Може би новият образ на млада майка, залисана около едно мъничко невинно същество, щеше да го излекува…
И все пак човекът, който скочи от седлото пред широкото открито стълбище и подаде на притичалия слуга юздите на нервния си катраненочерен жребен, излъчвайте по-скоро заплаха и ненавист, отколкото добронамереност. Той бавно свали големите кожени ръкавици и поприглади перата на тъмната си шапка.