Въпреки че притежаваше отново своите богатства, Жан-Пол д’Обри бе запазил предпочитанията си към семпло облекло, само дето сега можеше да си позволи най-рядкото и скъпо сукно. На дясната му ръка блестеше тежкият златен пръстен с печата на д’Обри и само един искрящ смарагд украсяваше безупречно завързания шарф на врата му. Дълбоките отблясъци на камъка му напомняха за две зелени и ясни очи. Беше го сложил като талисман срещу силата на тези очи, от която подсъзнателно се страхуваше.
Но стига спомени. Не бива да хвърля в недоумение лакея, който продължаваше да държи пред него вратата отворена, прегънат в почтителен поклон. Жан-Пол тръсна глава и побърза да изкачи мраморното стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж.
Доминик го очакваше в зимната градина. Високите двукрили врати бяха разтворени за топлото септемврийско слънце. Мебелите и тапетите в бяло и златно, както и бледожълтите брокатени завеси, оставяха впечатлението, че дори и в дъждовни дни в това весело и светло помещение слънцето продължава да грее.
— Жан-Пол! — Топлата прегръдка на двамата мъже не издаде огромното напрежение, което изпълваше новодошлия. — Колко се радвам, братовчеде, че най-сетне сте сред нас!
Доминик д’Обри беше съвсем малко по-нисък от своя братовчед, но имаше значително по-крехко телосложение. По-скоро слаб, с дълбоко разположени кафяви очи и кестенява коса, той беше изключително приятен млад мъж с благородна осанка, който наистина би могъл да спечели симпатиите на една жена. Жан-Пол се улови, че се е заел да изброява на ум предимствата на по-младия си братовчед, като че оценява кон, който възнамерява да купува.
— Добре дошъл в моя дом! Кой би помислил само до преди година, че ще мога да изрека тези думи! Зная колко съм ви задължен за усилията, които положихте пред двореца. Смятайте ме за свой вечен длъжник, който никога не ще се поколебае да върне дълга си, щом само пожелаете. Благодарение на вас съхраних своята чест, а също така опазих и гордостта си, защото не се налага да живея от парите на жена си.
Тази пламенна благодарност засрами Жан-Пол. Имаше смътното чувство, че не я заслужава. Та нали всъщност и на него самия кралската милост бе поднесена като дар от небето! Улови се, че се оглежда за господарката на този дом. Сам не разбра как му се изплъзна въпросът, който се бе зарекъл за нищо на света да не задава:
— Но къде е съпругата ви, Доминик? Бих желал да й поднеса своите почитания.
— О, нали разбирате, нашият син… — Гласът на Доминик искреше от гордост. — Едно ненаситно сладко човече, което ще проглуши цялата къща, ако не бъде нахранено навреме. Сериз успя да се наложи и се отказахме от кърмачка, макар че всички бяха ужасени от нейното решение. Но детето се развива чудесно…
— Моля ви! Надявам се, че ще спестите на нашия гост всичките тези подробности, скъпи! Не допускам, че това може да го интересува. Простете закъснението ми!…
Звучният алтов глас се различаваше някак от гласа, които все още звучеше в спомените на Жан-Пол д’Обри. Но бяха минали месеци, да, седем месеца, откакто го беше чул за последен път…
„Така че сме наравно!“ му каза тя. Но ето че бе изиграла партията си до победа.
Бавно, безкрайно бавно, той се обърна към онази, която беше застанала до вратата и се усмихваше гостоприемно. Сериз дьо Дюка, мадам д’Обри, бе облечена в свободно падаща копринена дреха в същия онзи цвят на канела, който предпочиташе и за официалните си рокли. Сега вече носеше косите си без пудра. Със своя топъл цвят на зрели лешници, те обрамчваха с лъскав ореол неповторимото лице с големи зелени очи и прелъстителна уста.
Тези очи и уста сега изразяваха такава искрена радост, че поздравът замря на устните на госта. Ни следа от гузна съвест, смут, притворство, които бе очаквал да срещне. Откъде намираше тя сили да играе пред него така непринудено ролята на чаровна домакиня и щастлива млада майка, та дори и да му подаде ръката си за целувка?!
Слисан от тази непринуденост и от това невероятно спокойствие, той се наведе над пръстите й, за да спечели малко време. Не посмя дори да докосне кожата й с устни. Нейната кожа, ухаеща на виолетки… Аромат, който уж познаваше, а сега му се стори странно чужд.
— Добре дошъл в нашия дом, господине! — Гласът й звънна над главата му, като че наистина посрещаше непознат.
Жан-Пол д’Обри пусна малката ръка, сякаш го беше опарила. Отстъпи две крачки назад и установи, че Сериз не прави и опит да избегне погледа му. Напротив, в очите й блестеше нещо като мило любопитство.