— Възхитен съм, мадам — каза той сковано и се наруга мислено, че се държи като дръвник.
— Мога ли да помоля господата да ме последват навън? Наредих да ни сервират в беседката малка закуска.
Тя отвори вратата по-широко и излезе на терасата. Слънцето позлати косите й, но Жан-Пол напразно очакваше да види в тях блуждаещите червени огньове, които го омагьосваха. Беше се променила. Колкото повече я наблюдаваше, толкова повече се уверяваше в това… Сега тя се обърна към Доминик и тази усмивка накара сърцето на Жан-Пол да спре да бие. Погледът й беше изпълнен с толкова нежна любов и интимност, че Жан-Пол се почувства като негодник, който шпионира двойка влюбени. Него тя никога не бе поглеждала така. Домакинята го подкани с жест да я последва. Вървеше пред него и не преставаше да чурулика:
— Тези есенни дни са толкова приятни. Обичам ги! Напомнят ми детството ми край Лоара. О, гроздоберът беше най-вълнуващото време. Вие сте идвали веднъж у нас, доколкото си спомням, нали?
Жан-Пол д’Обри имаше отвратителното чувство, че е попаднал сам и без броня между две разбойнически банди. Не успяваше да отбива ударите, защото нямаше представа откъде ще дойдат… Какво целеше тя с целия този сладък брътвеж?!
— Простете, мадам, но мисля, че се налага да опресните малко паметта ми. — Думите му прозвучаха почти нелюбезно, но той отказваше да участва в безсмислената игра, в която тя се опитваше да го въвлече. — Не зная нито къде, нито кога би трябвало да се е случило това.
— В двореца Шез, на Лоара! Баща ми е граф дьо ла Шез, моминското ми име е Сериз дьо Мариво. Трябва да е било някъде през есента, била съм на дванадесет или тринадесет години, не помня вече точно. Зная само, че беше страхотна бъркотия, защото сестра ми… О, Жюли? Какво има? Не иска ли да заспи Люсиен-Максимилиан?
— Не, всичко е наред, мадам! — Камериерката се притесни. — Само че пристигна пратеник от Шез с писмо от майка ви. Наредено му било да чака за отговор, та наредих да го настанят и нахранят.
— Чудесно. Къде е писмото?
Жюли подаде запечатания пакет, като продължаваше да поглежда под око графа. Но той я изгледа така, че чак кръвта в жилите й замръзна.
— Човек би могъл да помисли, че се забавлявате с това да хипнотизирате моята Жюли като някакво зайче! — не скри Сериз изненадата си, след като Жюли се оттегли. — Бедничката!
На Жан-Пол съвсем не му беше до шеги, та дори не можа да скрие заплахата в недружелюбния си отговор:
— Простете, но вашата камериерка ми напомня за един човек.
— Наистина ли? — Междувременно бяха стигнали до павилиона, в който ги очакваше разточително подредена маса с ястия и напитки. Сериз седна на отрупаната с възглавници скамейка и прикани господата да сторят същото. — Жюли е при мен от първия ми брак. Сама е, няма свое семейство. И на кого ви напомня?
— На камериерката на една от придворните дами на кралицата, мадам! — отвърна Жан-Пол и я изгледа не по-малко страшно, отколкото бе погледнал Жюли. — Камериерката на една амбициозна, красива, невярна и лицемерна дама, една млада вдовица…
Сериз се засмя малко смутено:
— Звучи така, като че тази свръхнадарена дама не се е радвала на вашето одобрение, господине! Непременно трябва да ми кажете името й! Но сега заповядайте, хапнете нещо. Аз ще помоля да ме извините за момент, за да прочета писмото от моята майка. Пише ми толкова рядко, че всеки неин ред ми става още по-ценен.
Лекотата, с която младата съпруга на братовчед му парираше всяка забележка, спокойствието, с което се измъкваше от всеки заложен капан, изнерви Жан-Пол така, че едва сдържаше гнева си. Но какво ли друго можеше да очаква? Че ще накара тази хитра лисица да се разкрие?
Изглеждаше много по-кротка от преди, по-непринудена, някак не толкова потайна. Дали майчинството я бе лишило от онзи дяволски темперамент? Жан-Пол не беше в състояние да прецени. Но установи, че магията, с която го привличаше е изчезнала. Като че ли пред него стоеше друга жена. Тази констатация смекчи гнева му. Ръката му бе почти спокойна, когато пое чашата с вино, подадена му от Доминик. Но точно в мига, когато реши, че се е овладял, усети че Сериз го поглежда изпитателно изпод полуспуснатите си мигли. Уж бе вглъбена в писмото на майка си, но той имаше чувството, че сега разделя вниманието си между написаното и собствената му личност. Какво бе това? И какво означаваше това навъсено чело, което прогони усмивката от лицето й, докато четеше?
— Нещо ново? — осведоми се Доминик, които също забеляза помръкналото й лице. Преди да му отговори обаче, Сериз отново спря странен, изпитателен поглед върху граф дьо Рокай.