— Нищо интересно — премина в отбрана тя, но на всеки от двамата мъже бе ясно че лъже.
Изглежда поне тази слабост й бе останала, макар че преди лъжеше много по-сполучливо!…
— Да пием за вашето посещение, Жан-Пол! Мисля, че мога да се обръщам така към вас, след като сме вече толкова близки роднини…
Жан-Пол вдигна чаша към устните си, но не отпи Когато Сериз д’Обри, новата му роднина, вдигна кристалната чаша към устните си, го връхлетя такава абсурдна мисъл, че му идваше сам да се наругае. И все пак не можа да се сдържи. Нещо по-силно от него самия го накара да я изрече на глас:
— За Бога! Вие не сте Сериз дьо Дюка, нали? Приличате на нея, приличате й толкова, че бихте могла да заблудите всеки друг. Но не и мен! Коя сте вие?
Сериз го изгледа все тъй изпод мигли с необикновен интерес. Какъв късмет, че писмото на майка й пристигна точно навреме, давайки й известна преднина пред този властен господин. Разбира се, като оставим настрана колко беше ядосана, че научава чак сега за всичко, което ставаше в Шез. Вече не й бе трудно да си представи в общи линии картината, нищо че все още липсваше главното доказателство.
Винаги бе знаела, че сестра й няма да се влюби в обикновен човек. Но че ще избере именно такъв великолепен, горд и непреклонен екземпляр, не бе и сънувала. Братовчедът на Доминик сякаш бе из дялан от гранит, целият само остри ръбове и ъгли, които нито добре ушитият костюм, нито атлетичната фигура не успяваха да прикрият. Необходимо беше наистина твърдоглавието на една Шантал дьо Мариво, за да се опитоми подобен лъв! Дали в този човек има поне капчица от онази нежност, която тя толкова много обичаше у Доминик?
Жан-Пол видя как младата жена сложи ръка на рамото на съпруга си, за да го възпре да не отговори прибързано.
— Какво ви кара да направите едно толкова абсурдно предположение? — усмихна се мило тя. — Смених името си едва при венчавката. Граф дьо Видан, първият ми съпруг, загина при обсадата на Дюнкерк… Искате да кажете, че това не отговаря на истината? Мислите, че съм… измамница?
— Не, разбира се, че не! Простете! Но…
Жан-Пол не се сдържа и скочи от меките възглавници. Изправи се между две дорийски колони, откъдето се разкриваше гледка към просторния парк на имението.
— В Париж се запознах с една придворна дама на кралицата… Тя също се наричаше Сериз дьо Дюка. Една друга дама. Не бяхте вие… Готов съм да заложа главата си!
— Запазете си главата и се опитайте да мислите с нея! — Съветът прозвуча твърде рязко. — Предполагам, че говорите за онази непочтена измамница, с която свързахте Жюли, нали?
— Значи все пак знаете! — Графът се завъртя на токовете си и пристъпи към Сериз, която неволно се сгуши до съпруга си. — Та говорете, говорете най-сетне!
— Е, скъпа, предполагам, че действително дължим обяснение на моя братовчед. — Доминик д’Обри обви покровителствено с ръка раменете на съпругата си, но сериозният му тон показа, че настоява тя да каже истината.
Сериз изпъшка и погледна писмото, което все още стискаше в ръка. След това започна решително да рови листовете, търсейки определен пасаж. Измъкна листа не по-малко решително и го подаде на графа:
— Четете сам!
Почеркът беше явно дамски, красив, с безпогрешен правопис. Само поривистият наклон на редовете издаваше донякъде, че е написано от силно възбуден или силно притеснен човек.
…Не мога да мълча повече. Трябва да ти кажа най-сетне, дори тя да ми се разсърди. Не допускай някой друг да го научи! Толкова е съсипана и отчаяна! Само мълчи.
Ти не би могла да я познаеш. Нищо не е в състояние да измъкне от нея името на онзи човек. Упорства дори пред баща ти.
Предполагам, че е някой от благородниците около краля. Може дори да го познаваш. Не би ли се опитали да помислиш и да ми пишеш кой би могъл да бъде? Така баща ти ще може да продължи издирването.
Има дни, в които си мисля, че виждам пред себе си съвършено непознато същество. Ако не беше детето, което очаква, бих се страхувала за живота й. Вече не зная какво можем да направим, за да преодолеем тази стена от мълчание и болка, с която се е оградила. Моля се за нея. Но ми се иска да можех да направя нещо по-осезаемо. Да можех да кажа на този непочтен човек, който я опозори и изостави, какво мисля за него! Той изобщо не заслужава тази упорита любов, с която пази името му, за да не му потърси сметка баща ти. Дано съдбата го накаже…
Писмото продължаваше, но Сериз беше дала на госта само една страница. Той вдигна очи и срещна погледа й, който го бе следил през цялото време, докато четеше.
— Вие сте този човек, нали? Вие сте… — Сериз въздъхна дълбоко. — Били сте по същото време в Париж, нали? Така сте казали на Доминик. Някъде в края на годината. Сега аз ви моля: можете ли да ми обясните защо причинихте на сестра ми тази мъка?