Шантал простена:
— А тази нелепост с двете жилища? Защо се налага и аз да живея в Лувъра?
— Ще го оцениш, когато започнат баловете и балетите, миличка. Не е никакво удоволствие да се трепеш посред нощ в ледената каляска на път за дома. Освен това е чест да ти бъде отреден апартамент в двореца. Би трябвало да се радваш.
За Шантал това бе твърде съмнително удоволствие, но първо, сърце не й даваше да го заяви на сестра си, и второ, изобщо не й бе предоставена възможност за това. Сериз се обви в тъмнозелената пътническа пелерина и вдигна подплатената с кожи качулка върху ненапудрените си коси. Тя пристъпи към обвитата в атлаз фигура пред тоалетката и опря буза до лицето на Шантал. Близначките впериха очи в огледалото, което отрази възхитителна гледка.
Дори Жюли прекъсна за миг работата си, прехласната от този двоен образ. Сега, когато сравняваше двете сладки лица непосредствено едно до друго, опитното й око откриваше изненадващи разлики. Вярно че и двете сестри имаха еднакъв овал на лицето; изящно очертаният прав нос и бистрият тен им придаваха неповторима хубост. С удължените си, леко дръпнати нагоре очи и руменината, подчертаваща скулите им, със сочните си червени устни те си приличаха като две капки кристално бистра вода. И все пак по някакъв необясним начин тези еднакви черти се съчетаваха в различно изражение у всяка близначка.
С нежното си излъчване Сериз дьо Дюка бе съвършената женственост. Същество, което би извикало у всеки мъж желание да го закриля от тъмните сили на живота, като обещаваше в замяна любящата топлина на едно предано сърце, познало най-дълбока скръб. В очите й се таяха сенките на страдание и опит, които и придаваха някаква сластна нега. Излъчване на невинна изкусителка, която е познала любовта и страстта.
Жюли напразно се опитваше да проникне по-дълбоко в изражението на Шантал дьо Мариво. Зелените и очи като че ли бяха малко по-светли от тези на собствената й господарка, но в замяна на това бяха кристално бистри. Уж и двете бяха еднакви по ръст и фигура, ала при Шантал нямаше и следа от плахост и нужда от закрила — всяка нейна стъпка излъчваше горда независимост. Крехката грациозност на Сериз тук се бе превърнала в стремителна гъвкавост. В жестовете на Шантал личеше една едва ли не мъжка самоувереност, а в тези уж добре познати на Жюли очи на горска нимфа често проблясваше острието на насмешката. Спокойни и дълбоки очи, криещи тайни и загадъчност.
— Би ли могъл някой да ни различи? — засмя се графиня Видан самоуверено. — Знаеш, че освен родителите ни никой никога не е успял да го стори. Ще ги заблудим до един, бъди сигурна! А щом стана жена на Доминик, всичко ще си дойде на мястото. Даде ли кралят благословията си, ще можеш да се върнеш при лозята и при конете си край Лоара. Макар че много ми се иска да вярвам, че дворцовият живот ще ти се услади. Не можеш да съдиш за нещо, което не познаваш! Представяш ли си каква картинка ще сме, когато Негово величество ни покани на бал?
— Дворцов бал! Не ставай смешна! Дори само мисълта да се появя сред всички тези хора и да застана лице в лице с леля Диан ме докарва до нервна криза — Шантал видимо потръпна. — Хайде, върви, преди да съм премислила! Трябва наистина да съм си изгубила ума! Надявам се, че поне твоят бъдещ съпруг заслужава всички тези жертви!
Сериз притисна бързо устни до бузата на сестра си и отражението й изчезна от огледалото. Тя трескаво притегна катарамата, която придържаше пелерината й. Чак на вратата се обърна още веднъж:
— Благодаря ти, сестричке! Бог да те благослови!
— На добър час, Сериз! Да те пази господ!
— Пудрата, мадам! Трябва да скриете лице в кесията, за да мога да напудря косите ви…
Тихият вежлив глас на Жюли върна Шантал към действителността. Чак сега осъзна, че стои неподвижно, все още вперила очи във вратата, която отдавна се бе затворила. Камериерката метна върху дрехата й широка ленена наметка и посочи към вратата, която водеше към малкото помещение до луксозния будоар на Сериз:
— Там е кабинетът за пудрене, мадам.
— Необходимо ли е, наистина?
— Сега така се носи в двореца, мадам. Просто е наложително. Баронесата направо ще се ужаси…
Фактът, че ще покрият нейните лъскави и гъсти червеникаво-кестеняви къдрици с дебел пласт брашно, за да скрият златистите им отблясъци, толкова ужаси Шантал, че дори забрави за момент цялата тази пошла комедия. А когато малко по-късно се погледна в огледалото, не можа да познае чужденката, в която се беше превърнала.
Една-единствена бяла къдрица се измъкваше като змийче от високата прическа и проблясваше върху рамото й. Под нежната кожа прозираха вените й, виждаше се как пулсът бие на голата й стройна шия. Прозирен пласт пудра покриваше златистата й кожа. Зелените очи припламваха от някакво чуждо, бледно лице, на което грееше само малиновият цвят на устните.