— О, Боже!
— Все едно и също повтаряте! — Избухна Сериз и за миг заприлича на Шантал. — Моята сестра е красива, но не е нито алчна, нито лъжкиня! Верността й стигна дори дотам, че се отрече от самата себе си, за да не застраши моето щастие. Не, и през ум не би ми минало, че вие сте онзи мъж! Та вие би трябвало да разберете много по-рано всичко това!
— По дяволите, как бих могъл да го разбера?
Сериз поклати глава — тази безкрайна мъжка недосетливост беше наистина отчайваща!
— Ами е малко пресмятане, Жан-Пол! Синът ни е роден през пролетта, нали Доминик ви покани на кръщенето му. Тогава вие дори не отговорихте. Но би трябвало да се досетите, че жена, която скоро ще ражда, не би могла да танцува по празненствата в двореца. Между впрочем, нужни са девет месеца, за да се появи едно дете на бял свят, никога ли не сте чували това?
— Не желаех нито да мисля за нея, нито да правя сметки! Бях болен. Болен от злост. Толкова ли не можете да разберете?
За Сериз този отговор беше напълно достатъчен. Ала сега той отприщи рой други въпроси.
— Какво смятате да правите? Ще седите и ще гледате как от криворазбрана гордост Шантал си съсипва здравето и рискува живота на детето ви? Не ви ли е ясно, че е отчаяна и само чака някакъв знак от вас? Според нея вие отдавна сте разбрали, че вашият братовчед се е оженил за съвсем друга жена. Шантал много добре знае, че къщата ни е само на един час път от Рокай! За нея вашето мълчание може да означава само едно: че през това време ви е станала абсолютно безразлична!
Сериз се бе хвърлила с цялото си същество в защита на сестра си, забравила привичното си спокойствие.
Жан-Пол прескочи наведнъж трите стъпала на беседката, преди тя да разбере какво възнамерява да прави.
— Чакайте! Къде тръгнахте?
— И още питате? — Той обърна лице към нея. Каменната маска, която бе изплашила толкова много Сериз, бе изчезнала. В светлокафявите очи грееха златни пламъци, стиснатите устни сега се усмихваха. — При Сериз, естествено! Кълна се, че няма да се върна, преди мнимата Сериз, тази вещица, да е станала графиня дьо Рокай!
Сериз остана загледана след него, но когато ръката на съпруга й обгърна раменете й, тя направи смешна гримаса:
— Изглежда братовчед ти не подозира в какво гнездо на оси ще попадне. Можеш ли да си представиш какво ще му наговори баща ми, когато се яви да моли за ръката на Шантал само месец преди раждането на собственото си дете? Мама пише, че баща ми е толкова разгневен, че се страхувала за здравето му не по-малко, отколкото за здравето на Шантал.
— След всичко онова, което си ми разказвала за сестра си, останах с впечатление, че двамата с Жан-Пол биха си подхождали чудесно. Време му е да си потърси съпруга, все пак той е главата на дома д’Обри.
— Моли се на бога да излезеш прав!
Енергичният бебешки плач достигна чак до стихналата градина и Сериз хукна към къщата. Ала както никога досега съзнанието й беше заето не с малкото създание, което пищеше за майка си. Тя пътуваше с Жан-Пол д’Обри и мислите й пришпорваха коня му, за да не се бави нито секунда.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Внезапно настъпилата през тези последни септемврийски дни жега изкара в лозята всичко живо, което имаше ръце и беше годно да бере тежките гроздове. Древният замък Шез, който с многобройните си пристройки и преустройства през годините бе заприличал по-скоро на дворец, отколкото на крепост, беше необичайно тих и безлюден, напечен от яркото следобедно слънце.
Ниниан дьо Мариво, графиня дьо ла Шез излезе от пристройката, където сушеше своите билки. Тук беше и свещоливницата, а държаха и разни други домакински потреби. Графинята носеше тънка памучна рокля, без надиплени фусти, а на главата си бе вързала като селянките кърпа със същия цвят.
Тя видя конника и засенчи с ръка очите си, за да го разгледа. Беше сама. Освен нея на двора бе само едно старо ловджийско куче, заспало в сянката на портала. Графинята изчака потъналия в прах ездач да слезе от седлото. След моментно колебание новодошлият свали бързо шапката си със златистокафяви пера и я размаха за поздрав с безупречна галантност.
Леко изненадана от такава сърдечност, графиня дьо ла Шез вдигна леко вежди. Съзнаваше, че в това облекло не се различава много от ратайкините. А това бе поклон към дукеса, а не към прислужница.
— Госпожо, надявам се ще ми простите нахлуването ми във вашия дом без всякакво предизвестие! Но онова, което ме води при вас, не търпи отлагане. Бих искал да разговарям с вашия съпруг!
— Със съпруга ми?
— С граф дьо ла Шез, мадам. Вие сте графинята, нали?
— Точно така, господине.
Ниниан дьо Мариво отговаряше бавно, за да печели време. Виждаше се, че се опитва да си спомни къде е виждала вече това благородно мъжко лице. Някакъв мъглив спомен, твърде неясен… Такива златни очи не се забравят…