Шантал държеше хлабаво юздите. Старата кобила познаваше всяко камъче по пътя между хълмовете. Тропотът на копитата и подрънкването на сбруята звучаха като музика. От далечината долиташе смях и отделни гласове, а над всичко се извисяваше цвърченето на косовете, които не се уморяваха да спорят за изпопадалите сладки гроздови зърна.
Младата жена се облегна на тапицираната седалка и изтри със свободната си ръка изпотеното си чело под широкополата сламена шапка. Погледна изпитателно небето, опънало синята си коприна над Лоара и околните хълмове. Не, нямаше признаци за лошо време, което би попречило на берачите. Дано се задържи така, докато приберат всичко! Въпреки че за нея тази жега беше направо убийствена.
Топлината я караше да се задъхва, призляваше й, едва се влачеше. Но слава Богу, жегата не се отразяваше на бебето, което риташе в нея с всеки изминат ден все по-силно. Блъскаше с петички толкова енергично, че Шантал вече не се съмняваше, че ще бъде момче. Само един мъж може да се държи толкова безогледно, без да се съобразява дали ще нарани някого.
Мина времето, когато все още имаше някаква надежда. Писмата, които си разменяха Сериз и майка й, не оставяха никакво съмнение, че семейство д’Обри процъфтява, че Доминик и Жан-Пол са получили прошката на краля и са се заели да стягат бащините си имоти, че е измито всяко петно от името им.
Имаше само две възможни причини за мълчанието на Жан-Пол, ала за нея и двете бяха еднакво безрадостни. Той или беше забравил тяхната любов и вече гледаше на Сериз само като на съпругата на своя братовчед, или изобщо никога не е виждал в нея нищо повече от едно привлекателно тяло, готово да стане лесна плячка за всеки дворцов женкар.
Шантал се стремеше да се примири с фактите. Понякога й се струваше даже, че с всеки изминал ден това й се удава все повече. Просто трябва да престане да мисли! Да върши всичко механично — да яде, да спи, да разговаря… Да изключи всякакви чувства, всякакви пориви на душата. Но не означаваше ли това, че по този начин си забраняваше да изпитва и каквито и да било чувства към детето си? Стараеше се да забрави за неговото присъствие. Отказваше да забелязва и натежаването си, и отчайващата тромавост, която тегнеше над всичките й движения през тези няколко последни седмици преди раждането.
Но ето че детето не беше съгласно да го пренебрегват. Движеше се, риташе, почукваше в ребрата й предизвикателно и неспокойно. Вече нямаше как да го забрави дори и за секунда. То бе решило да се бунтува срещу с мъка поддържаното безразличие на своята майка. Не искаше да бъде забравено. Воюваше енергично за внимание и любов.
Шантал отново го усети да се движи в изпънатите стени на своя затвор и неволно сложи успокояваща ръка на корема си. Стори й се, че усети малкото юмруче. Цялото й същество се съсредоточи в този кратък миг, в това усещане. Като че ли за първи път хвана ръчичката на своя син. Почувства сълзи в очите си; ледената броня, в която се бе обвила, се разтопи.
Невероятно упорито малко същество! То не се отказваше. Нима беше чудно, при такъв баща? Нали и той имаше истинска дарба да не се съобразява, да не знае що е дипломация, никога да не отстъпва и да се примирява!
Едно камъче изхвръкна изпод копитата на коня към крайпътния храсталак. Подплашена яребица излетя и изпърха пред самата муцуна на кобилата. Тя изцвили ужасено и се изправи на задните си крака. След това скочи напред така, че юздата се изскубна от ръката на Шантал, а самата тя политна назад. Веднага посегна да задържи юздата, но беше късно. В своя щастлив унес бе закъсняла е реакцията си само един-единствен, съдбовен миг.
Двуколката се носеше с бясна скорост по тясната пътека между хълмовете. Целият пейзаж наоколо се сляха в пъстро було на кафяви, златни и тъмнозелени петна. Писъкът на Шантал се изгуби в шума на колелата и тя успя само да се хване е две ръце за страничната облегалка, за да не излети от двуколката.
Конят продължаваше да препуска надолу по хълма и Шантал осъзна отчаяното си положение. Не можеше да скочи, без да рискува живота на детето си. Дори от дъската не можеше да се пусне, за да се наведе да хване провисналите юзди — това би означавало да изгуби равновесие и да изхвръкне.
— Не искам да умра, господи! Не искам да изгубя детето си!…
Опасността с един замах изтръгна Шантал от нейната летаргия и престореното й равнодушие. В един-единствен миг разбра, че всички нейни страдания са без значение че главното е бебето да не пострада. Детето на Жан-Пол трябва да живее!