С разширени от ужас очи тя гледаше как завоят идва все по-близо и по-близо. Бе невъзможно при тази скорост двуколката да вземе завоя, а дигата нямаше да спре кобилата… Шантал хълцаше и стенеше от ужас. Не можеше да извика за помощ. Това бе краят. Краят на всички мечти, на всички желания. Реши да стисне очи, но нещо я спря… Тъмната сянка в храстите… Един черен конник яздеше успоредно с двуколката! Той се изравни, наведе се, препускайки стремглаво, и хвана кожените юзди, които плющяха на вятъра като камшик.
Вдигнаха се облаци кафяв прах, конете изцвилиха диво, но с безкрайно облекчение Шантал усети, че сега двуколката престана да се мята и се движеше вече по-бавно.
Чак сега тя пусна конвулсивно стиснатите си пръсти от дъската и сложи ръце на корема си. Детето бе притихнало. Нито трепване, нито извиваме. Нищо! Дали му стана нещо? Косата й се бе разпиляла по лицето й, от сламената шапка отдавна нямаше и помен. Но сега това нямаше значение. Почувства, че се вцепенява от ужас. Детето…
— Заслужавате да ви сложи човек на скута си и да ви напердаши!…
Не, този глас не може да бъде действителност…
— В това състояние да се разхождате с такова нервно животно! Излагате на опасност и себе си, и нашето дете!
Очите. Същите. Изпълнените с гняв златножълти очи. Устните, стегнати в тънка, права черта… Целият в прах, изкалян, с кървава драскотина на бузата, Жан-Пол д’Обри я вдигна от двуколката и я положи внимателно под сянката на една върба.
Като в сън Шантал видя как той разпрегна кобилата и я отведе настрани, преди да дойде и да коленичи при нея.
— Свърши се, скъпа! Пораздрусахте се, но не сте пострадали. Господи, да не смее човек да ви остави сама!
— Аз… Как вие… — Шантал млъкна рязко по средата на думата. Изглежда и детето й се бе съвзело от преживения страх. С още по-голяма решимост то се обърна в нея и отново предяви правото си на внимание. — Благодаря ти, Боже! — изплака младата жена и почувства как постепенно животът се връща в изтръпналото й тяло. Съзнанието й постепенно се проясняваше за действителността. — Вие? — обърна се тя към Жан-Пол, когато вече бе сигурна, че не сънува.
— За вас наистина е опасно да живеете край тази река! — Жан-Пол хвана ръката й. — Мислите ли, че е възможно да се появя и трети път точно навреме, за да ви спася от водите на Лоара? Ще ви отведа в Рокай, там има само едно езерце с водни лилии, но за всеки случай ще наредя да го пресушат, не искам да ви загубя отново!
Шантал се намери притисната към широките му гърди, в познатата прегръдка, която й бе липсвала до болка. Сълзите се стичаха и оставяха вадички по прашните й бузи.
— Рокай? Защо Рокай? — прошепна тя в някакъв последен опит за съпротива. — Какво ще правя в Рокай?
— Ще превърнете къщата в истински дом, ще раждате децата ми и ще се опитате да ми простите за толкова много глупост и… грубост!
Шантал вдигна ръка и докосна с върховете на пръстите си драскотината на бузата му — навярно се беше одраскал на някой клон, но сега вече раната бе престанала да кърви. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й.
— Къде се бавихте толкова?
— Бях пленник на собствения си пъкъл — Жан-Пол поглъщаше с очи това бледо, изпито лице. — А когато реших, че ми е все едно в какви интриги си се забъркала, че най-важното е да станеш моя жена, бе вече твърде късно. Потърсих те, но ти беше изчезнала. И тогава дойде съобщението от Доминик, че се оженил за Сериз дьо Дюка. Хвърлих го в огъня, не помислих какво точно е станало, не исках и да чуя за тебе! Бях заслепен от ярост. Само това може да обясни защо не зачетох дори раждането на племенника см… Чак сега събрах кураж да направя първото си посещение у Доминик… Каква глупост, Господи! Сестра ти е очарователна. Чудесна е, но след две-три изречения бях вече сигурен, че това не е моята Сериз дьо Дюка. Не мога да те сбъркам, любов моя! Ти си неповторима! — Тези думи бяха скрепени е гореща целувка, която сякаш възвърна Шантал към живот. — Ще се венчаем веднага щом намеря свещеник, а след това вече никога няма да те изпусна от ръцете си. Обичам те, Сериз!
Шантал се засмя със щастлив, гърлен, бълбукащ смях, но побърза да върне целувката му, преди да обясни защо се смее:
— Представих си колко ще бъде смешно, когато семейството се събере и ти продължаваш да ме наричаш Сериз. Аз съм Шантал, любими мой! Шантал.
— Шантал д’Обри, ако трябва да бъдем точни! — добави Жан-Пол и погали корема й с такава сърцераздирателна нежност, че Шантал се разплака отново. — Кога ще се появи нашият син?
— През втората половина на октомври, господине! Ами ако е дъщеря? — С всяка следваща секунда в ръцете му Шантал се чувстваше все по-силна, по-здрава и по-щастлива.