— Ще я обожавам, както обожавам майка й! И ще се опитам незабавно да й подаря брат. Аз… О, Боже! Какво става?
Шантал погледна през рамото му и видя трима стройни ездачи, които точно слизаха от конете си. Бяха с шпаги, лицата им бяха сякаш три вариации на едно и също сърдито, застрашително лице.
Тя моментално се освободи от ръцете на Жан-Пол и се хвърли пред него с разтворени за защита ръце. Зелените й очи засвяткаха, дори в изпокъсаната памучна рокля личеше гордата властна благородница, която дори кралят не бе успял да покори.
— Ще се държите прилично! И тримата! — изкомандва тя с властен глас. — Не ще търпя да обиждате моя съпруг!
Колкото и да беше смел и кален в битки, пред лицето на граф дьо ла Шез Жан-Пол д’Обри реши, че намесата на Шантал е абсолютно навременна.
— Съпругът ти ли? — Гласът на графа изскърца като пропукващ се лед. — Доколкото си спомням, той още не е твой съпруг. Но това може да се поправи. Абат Лизо ни очаква в параклиса. А докато този господин не стане твой съпруг пред бога и пред хората, по-добре да не те докосва! Марш в двуколката! Майка ти е приготвила всичко необходимо.
Шантал се обърна и потърси златните лъвски очи на своя любим:
— Боя се, че ще трябва да се подчиним.
— Да, ще го сторим — повтори Жан-Пол. — Но този път аз ще карам тази проклета кола! — Той обърна лице към фалангата на тримата разгневени мъже. — Питам се, какво сте мислили, като сте я оставили да излезе сама с тази смешна кола? Тя можеше да си строши врата! Да не говорим за опасността за детето. Така ли се грижите за сестра си… и за дъщеря си? Цяло щастие е че остана жива.
Раймон и Анри се спогледаха смутено, докато малката двуколка потегляше.
— Дали да не му кажем каква става сестра ни, когато се ядоса? Той дори не подозира каква жена взима.
Раймон поклати глава:
— Веднъж да застанат пред абата. А след това много скоро ще разбере какво твърдоглаво и опако същество си е избрал! Защо се усмихвате, татко?
Дълбоките бръчки по челото на графа се бяха изгладили, с младежки устрем се метна той на катраненочерния си жребец. Изпитваше безкрайно облекчение. Беше радостен, че жена му бе излязла както винаги права, като го уверяваше, че Жан-Пол д’Обри обича дъщеря им така пламенно, както и тя него. А се развесели и при мисълта, че някой ден Раймон и Анри също ще си изберат по някое „твърдоглаво и опако същество“. И на двамата вече им беше време да се научат да правят разлика между закачките и истинската любов.
— Защо се усмихвам ли? Засега няма да ви кажа. Напред, господа! Очаква ни сватбата на сестра ви!