— Ма сигурни ли сте? — викна Роб и изпусна молива. — Че я никогиж не бех чувал некой от оних да е у тойо свет!
— Епа, че да — потвърди Голем Йън. — От бръмчуването му чак зъбките ми заболеха.
— Мале, че сте прости бе, оти й не казахте? — развика се Роб.
— Ми с нея беше оная другата бабаяга, бе Роб — оправда се Голем Йън. — Образователната бабаяга.
— Мис Тик? — подсказа жабокът.
— Епа да, она дето на лице е като вкиснало млеко — потвърди Голем Йън. — А ти баш ни рече дека не бива се показваме, Роб.
— Епа да, ма туй е различно… — започна Роб, но спря.
Той беше съпруг съвсем отскоро, но с женитбата мъжете придобиваха купища допълнителни сетива, забучени в мозъците им и едно от тях беше да каже на мъжа, че току-що е затънал до гушата в голям проблем.
Джейни потропваше с краче. Ръцете и все още си бяха скръстени. И се усмихваше с онази специална усмивка, която жените научават също така приблизително, когато рекат да се омъжат, и която, като че ти казва: „Да, наистина си загазил, но аз ще те оставя да се закопаеш още повече“.
— Що ми думаш за големата мънечка бабаяга? — попита тя с едно тихичко кротичко гласче, като на мишка обучена в Мишата Академия за Наемни Убийци.
— Епа, ми, че, тъй де, нали… — започна Роб и лицето му посърна. — Ми, че не мойш ли се сети, ма миличко? Че она си беше на нашата сватба, епа да. Беше она нашта келда за ден-два, нал найш. Старата я накара да се закълне току, преди да си ойде у Земята на Живите — добави той просто в случай, че споменаването на желанията на предишната келда би отклонило някак си надигащата се буря. — Ми оно си е убаво да й фърлюваме по едно око, както она е наща бабаяга и…
И гласът на Роб замря пред лицето на Джейниния поглед.
— Истинската келда требе да се омъжи за Големио Човек — заяви Джейни. — Баш както я се омъжих за тебе, Роб Секигоопрай Фийгъл, а не съм ли ти я добра жена?
— О, убава, убава — изпъшка Роб. — Ама…
— И не мое да си женен за две жени, оти оно, че стане двуженство, не думам ли право? — продължи Джейни с опасно сладък гласец.
— Мале, че она още не е станала жена, оти си е моме — отчаяно затърси изход Роб. — А и оно беше само временно и она нали е добра у мислюването…
— Я съм добра у мислюването, бе Роб Секигоопрай, я ли съм келдата на тоя клан или не съм? Оно мое да има само една, не думам ли право? И си мислим я, дека нема да има повече търчене подир големото мънечко моме. Мале, че срамотия. Ич не й требе на нея таквиз едни като Голем Йън да я зяпат по целото време, не ще и дума.
Роб Секигоопрай провеси нос и измънка:
— Епа да… ама…
— Що ама?
— Роилник е подгонил горкото мънечко моме.
Настана дълга пауза преди Джейни да промълви:
— Ма сигурни ли сте?
— Епа да, Келдо — отговори Голем Йън. — Чуеш ли веднъж туй ми ти бръмчуване, никогиж не мойш го забрави.
Джейни си прехапа устната. След което, малко попребледняла каза:
— Не рече ли, дека от нея, че стане могъща бабаяга, бе Роб?
— Епа да, ма никой никогиж не е сполучвал да го преживее роилнико! Че него не мойш го убиеш, не мойш го спреш, не мойш…
— Ма не ми ли рекохте вие, как големото мънечко моме се тепа дори с Нено Личество и победи? — възрази Джейни. — Как я джасна с тигано. Та значи туй, дека е добра она, нал тъй? Истинска бабаяга ли е она, сама че си го намери начино. Сите требе да се повърнеме по ориста си. Каквото и да е оно, требе да си го посрещне она лице у лице. А ако не мое, значи не е она истинска бабаяга.
— Епа да, ама роилнико е по-лошав от… — започна Роб.
— Она е ръгнала по странство да учи бабоягуването от други бабияги — завърши Джейни. — Я, па требе да си го изучим келдуването сам-самичка. Само се надевайте, она да се учи също тъй бърже кат мен, Роб Секигоопрай.
Глава втора
Дверизи и два носа
Дверизи беше само отбивка на пътя с име. Нямаше нищо, освен хан за дилижансите, ковачница и малко дюкянче с думата СУВЕНИРИ оптимистично изписана на парче картон на прозореца. И това беше. Наоколо, разделени от нивя и горички бяха пръснати къщи на хората, за които Дверизи сигурно беше големият град. Всеки свят е пълен с места като Дверизи. Това са места, от които хората да идват, а не места, където да ходят.
Лежеше си селото и тихичко се припичаше на знойното следобедно слънце. Точно по средата на пътя престарял помияр на бели и кафяви петна дремеше в прахта.