— Вече е без тапичка. Избяга някъде тапичката… Скъса конеца и избяга — каза омърлушено момченцето.
— Аз знам къде е изчезнала тапичката — усмихна се дяволито слънчевото зайче и изтича до високата перуника. — Ето я! Вземи я!
След това зайчето подскочи и извика:
— Е хайде, момченце! Аз си тръгвам, защото вече свечерява. Довиждане!
— Довиждане… — отвърна развълнувано момченцето. Искаше да каже още нещо, но вече нямаше на кого.
Втурна се към перуниката и си прибра тапичката.
После сложи пушката през рамо, нахлупи татковата шапка чак до ушите и затича към дома, където вече се чуваше гласът на майка му:
— Дан-чо-о! Дан-чо-о! Прибирай се-е-е!
Данчо тичаше към този глас и съвсем не забелязваше, че зелената ловджийска шапка, която подскачаше на главата му, е вече без перо.
То трепкаше закачено на един немирен клон — точно на онова място, където Данчо видя за първи път слънчевото зайче.
Наскоро случайно минах оттам и намерих перото.
Взех го… И с него написах тази приказка.