Дончо Цончев
Шаро
Той нямаше определено занимание в този град. Обичаше да лежи в пустия двор зад кухнята на един ресторант. Ресторант-градина „Чучулига“ — така пишеше на фирмата отпред, но фирмата, разбира се, никое куче не можеше да прочете. За сметка на това едва ли някой от хората можеше да обхване и да оцени с носа си шарения облак от миризми, който витаеше над квартала. Облак, който летеше ниско, тежък и тревожен като изненадано ято, вдигаше се високо като мечта и — разнищени от вятъра — краищата му рисуваха в кучешкото въображение безброй лакомства и надежди. Хората идваха в този ресторант и сядаха не само без да подушат наоколо, но без да се огледат. Излапваха каквото има в чинията, приказваха си с напрегнати лица и се наливаха (от чашите им се надигаше остра кисела миризма), после ставаха и пак бързаха, като че бяха слепи за истинския, обикновен и прост околен свят. Тук и дърветата бяха по-други: прашни листа, ранени стъбла, умислени клони над широките асфалтови реки, по които плуваха безчетни ръмжащи коли.
Въпреки рязката промяна на пейзажа, мислите и начините на прехрана, която настъпи след преселването, най-важните неща в живота му на куче не се нареждаха зле. „Върви там някак си“ — би казал някому, ако можеше да говори.
Единственото, което му липсваше сериозно — понякога болезнено, — бе средата на неговите ближни. Не че ги нямаше. И в този град живееха кучета, както навсякъде, тук дори имаше толкоз различни породи, попаднали кой знае отде и защо, но все се случваше така, че той не можеше да се умеша с тях. В началото мислеше, че като е такъв голям и рунтав, те просто се плашат от него и затова странят. По-късно реши, че тук за тази работа си има особен, неизвестен нему чалъм. Така се изнизваше времето, докато се чудеше какъв може да е този чалъм и как, по дяволите, да го налучка, а другите, разбира се, си живееха живота.
Нима можеш да упрекнеш някого, че си живее живота? Нека си го живее. И ти ще си живееш своя.
Веднъж (той пак си дремеше зад кухнята на ресторанта) в просъница разбра, че изведнъж е скочил на крака. Още не беше отворил хубаво очи, когато ноздрите му се изпълниха с трепет. Този път не беше вечният сън — касаеше се за действителна близост на представители от рода му. Хукна накъдето неудържимо го теглеше носът, радостният полъх му показваше най-краткия път и ето че скоро ги видя.
Те бяха цяла компания.
Между купчина ръждиви тенекиени изрезки и безредно струпани греди лежеше една кучка. В нейна чест бе този фестивал, тя знаеше това много добре — така щастливо се приличаше на слънцето. Беше дълга, с лъскав кафяв косъм, вероятно мелез от гонче и обикновен домашен сетер. Поради разюздания градски живот на нейните родители и деди и поради слабата им загриженост за расовата чистота на поколенията тази кучка беше наследила много противоречиви маниери и външни белези, които вкупом довършваха характеристиката й така: красива и разглезена, ленива, но гъвкава като котка, зла и страстна натура.
Другите кучета наоколо стояха прави или наклякали. Сегиз-тогиз някои от тях източваха шии и навеждаха без видим повод глави, сякаш ей сега ще заприказват като хора. Но след това едва забележимо помръдване, което замираше назад по телата им — до агонизиращите крайчета на опашките, — те отново се сковаваха в същата електрически напрегната неподвижност. Мислиш, страхуват се да не счупят някакъв тайнствен и тънкостенен стъклен съд, за който вярват, че им е поверен само веднъж в живота. Поверен само сега, днес, в този единствен и безкраен миг, заради който е било всичко — яденето, ритниците, треперенето в зимните нощи и всевечното, безсмъртно скимтене на гладния стомах, завещано от неизвестен баща, на него пък от дивите дядовци, завещано пак в такъв кратък, жалък, велик миг на очакване и полуда, — да, заради този миг живееха и търпяха, и крепяха сега крехките си невидими чаши, уплашени да не разлеят надеждата, радостни, като я чуват как лудо бълбука в кръвта. Всяко от тези кучета дълбоко вярваше, че красавицата очаква само него, или поне желае само него.
Безразсъдно настоятелни, винаги смешно прикрити, податливи на наивно залъгване — не са ли чувствата като на деца?
Шаро погледна мълчаливата, тътнеща картина, възприе я безпогрешно и чу как цялото му тяло вие. Предпазливо забърза на тромавите си силни крака. Мъниците (те винаги първи разбират какво става, това сигурно е резултат от естествената им злоба и дадената им за компенсация интелигентност) дадоха знак за присъствието му. Тогаз някои от кандидатите за любовници изтърваха по едно сподавено скимтене, което като че капна от устата им, а сухата, смазана от слънцето пръст, веднага го глътна. Кучката стана и се протегна — тя също го беше видяла. Подушиха се взаимно, той й се зарадва по невъздържан, но все още приличен начин. Радост, равна на времето, през което си чакал и премислял нещото, толкова дълго, преди да го срещнеш. Боже, какво ти приличие тъкмо сега — Шаро си дигна гордо главата и скочи отгоре й…