Точно в този миг изсвистя примката.
Той не чу това тънко и кратко свистене, защото в ушите му вече бучаха жадните, диви викове на дядовците и пищяха замаяните луди гласчета на милиони бъдещи Шаровци. Които искаха да се родят веднъж, сега, непременно и веднага, пък каквото ще да става после, ябълката изгнива, за да пребъде семката й, очите му бяха пълни с гладкия кафяв гръб на кучката, и… нея вече я нямаше, така ужасно я нямаше…
Любовниците също потънаха някъде, като че ли никога не са били тук. Само телта се затягаше все по-здраво около, гърлото му.
Шаро беше много здраво селско куче — от най-добрата овчарска порода беше той, — но колкото по̀ се дърпаше, толкова телта по̀ се врязваше във врата му. Изгори го невероятна ярост — законната ярост на безславно измамените — и се хвърли върху човека, да го сръфа така, както никога не беше сръфал досега и както не мислеше, че ще тряба да сръфа през живота си. Нищо не излезе от този скок. Примката се носеше от як прът, който не позволяваше да се шава ни назад, ни напред. Само го заболя повече, падна, задуши се съвсем и въпреки че не беше в характера му, скоро престана да се бори.
— Гепихме го най-после! — задъхано каза циганинът. — Кожа за пет чифта патъци!
— И повече — с тон на специалист каза момчето, но този път остана настрана от жертвата.
Една жена отиваше към новите жилищни блокове отсреща. Тя се отклони от пътя и дойде при тях. Беше много дебела, разпищя се тънко — кой им давал право да мъчат животното, хулигани такива, щяла да повика милиционер, къде се намирали те! Циганинът й обясни, че има разрешително. Той даже й показа някаква хартийка с печат, на тя блъсна ръката му. Никой досега не беше се отнасял по подобен начин към документите му. Той в първия миг се смали, но бързо се окопити и прошепна: „Официален документ ма, како! От сегенесето!“ Тя бръкна в чантата си, извади нова, почти пукаща двулевова банкнота и му я даде. Той завъртя парите близо до лицето си, погледна жената много учудено и й ги върна. Тя му даде пет.
— Донесете го с мен. И гледайте да го удушите съвсем!
— Че го носим ма, како, ам че даваш още два кинта. За кирията.
— Какво?
— Е, иначе зимай го, носи го, където искаш.
Тя прехапа устната си, погледна Шаро, който безпомощно хъркаше на земята, и допълнително удари ръката на циганина с още два лева. Пое чевръсто напред. С отпусната примка Шаро можа да върви сам, но след всичко дотук не приличаше на себе си. Жълтите очи на циганина подскачаха по гърба на жената. Тъмносинята й рокля много отиваше на белите й, гладки крака, той почувства желание да каже нещо във връзка с това, но само разтегна широко уста, при което здравите му зъби лъснаха, и крепко намигна на момчето. Все пак тя го чу да мрънка отзад: „Готово ма, како, само не се нервирай. Добра жена си ти, нали виждам. Добра и интелигентна, няма да се караме с тебе. Ако кажеш, до Драгалевци че ти го доведем Буби. Той се казва Буби… Буби, Буби! Куче и половина, за всичко става.“ Стигнаха до блоковете, жената посочи една барачка, боядисана в зелено.
— Вържи го тук. Ей там има забити пирони.
— Синджир немам, како.
Тя се отпусна на един крак като войник при „свободно“ и чантата й се залюля.
— Има тука един — смирено наклони глава циганинът, — ама съм го купувал за осемдесет стотинки. Кажи го кинта. Така де, тука не е пазар. Специално вързало за кучета!
Щом получи и този лев, циганинът освободи кучето от примката, като в същото време с професионална ловкост му беше нахлузил един ръждив синджир, на две-три места снаждан с тел и канап. Тъкмо най-сетне всичко беше готово и момчето пресмяташе, че за такова куче осем лева не са кой знае каква цена и че „Буби“ не му прилича никак, циганинът нещо се подхлъзна и силно ритна Шаро в хълбока. Шаро изскимтя и веднага побягна, като влачеше из пепелака специалното си вързало. Циганинът се завайка, удари с две ръце главата си, после бедрата си, каза „сакън“ и „како, како!“ и хукна подире му. След десетина крачки се обърна, махна тревожно на момчето и то го последва. Скоро всичко утихна. До бараката пред новите жилищни блокове жената остана сама върху хубавите си бели крака.
Шаро тича дълго, после обиколи много отдалеч и надвечер се върна зад кухнята на „Чучулига“. Застъпи синджира и изхлузи главата си. Шията го болеше непоносимо. Познатият пейзаж наоколо, станал му нещо като домашно огнище от толкова време, му се видя омразен и застрашителен. Хубавото в него бяха само сънищата. Това беше първият път, когато той съжали за решителната крачка в живота си. Кой го излъга да се пресели в големия град? Защо ли не вземе да… Не му беше до разсъждения и отговорни постъпки, болеше го шията. Погледна към варелите с отпадъци, споменът за кучката зънна някъде дълбоко в гръбнака му. Не се помръдна нито за едното, нито за другото. Преди този ден и да го убиеха, не би повярвал, че могат да се пренебрегват такива неща. Да не се интересуваш от ядене и от любов ли? Дали и хората тук, които май вършеха всичко това забързани и без въодушевление, бяха така тежко оскърбени от нещо? От малък му бяха правили силно впечатление човешките вратове — тънки, бели и някак незащитени. Какви примки ги стягаха тях? И колкото повече мислеше, толкова по-малко желание му оставаше да иде към варела или където и да е. Легна, изправи един до друг предните си крака и опъна муцуната си върху тях. Пълни с кръв и въпроси, очите му останаха вперени напред, страшно изцъклени към нищото и към сгъстяващия се над градината мрак.