Мина тази тежка нощ, пълна със сладкия блян по кучката — блян, разсичан от телта и пробождан от жълтите очи на циганина — минаха и други нощи, заредиха се слънчеви дни. Едно хрумване — да се пресели край свинарника на казармите — го направи вечно сит. А нима той можеше да предположи, че тъкмо с тази осигурена ситост започваха най-тежките му дни?
Чудно: Шаро се хранеше добре и редовно, спеше, душеше, дигаше крак до железните стълбове или край кестените, закърпени с цимент, и въпреки всичко беше нещастен. Все повече странеше от градските хора. Не му изглеждаха като неговите селяни, с които само един поглед вече установяваше всичко: другарски отношения или поне ненамеса. Спокойното безразличие от твоя и от тяхна страна, с което можеш да си лежиш досами краката им, без да те е еня за каквото й да било, тук не беше възможно. Много бързаха тук. Във всяко нещо се взираха с подозрение или с нападателен интерес.
Той може би нямаше да мисли така, но циганинът отново се опита да го спипа с теления гердан (заради него напусна „Чучулига“). Тук пък хлапетиите го замеряха с камъни по цял ден. Случайно минаващи жени му щракаха с пръсти и му правеха приятелски, много съмнителни гримаси. Наистина вече във всичко очите му откриваха съмнителното и опасното.
Лежеше по пустеещите места, случайно или временно забравени от ръмжащите машини, които копаеха дълбоки трапове и докарваха купища цимент и тухли. Интересни му бяха тези машини — захапваха товара с железните си челюсти, внимателно го изплюваха, бавно, така както кучките пренасят малките си, ах, да, кучките… как тя се беше протегнала, когато го забеляза… този тънък, гладък гръб… ноздрите му поемаха огън и… Телта! Телта! Ей така — за нищо не можеше вече да мисли спокойно. Разни ръждиви тенекета раждаха в мозъка му гърбове на хубави кучки. В случайното приближаване на някого виждаше все примки. Накрая намрази и ближните си. Ближните? Нима те го обичаха? Лесно им беше на тях. Имаха си законни кътчета, получаваха си редовно комата — направо от ръката на благосклонния стопанин, — можеха да разиграят опашка в знак на вярност и готовност да бъдат бити, надушваха кога и къде има нещо интересно, вреждаха се, просто живееха. Да, мразеше ги, разбира се. С удоволствие би сдавил когото и да е.
Виж там, откъдето беше дошъл, имаше истински другари — едри и рунтави като него. Беше се боричкал с тях до насита, бяха се надбягвали по поляните, винаги се намираха, когато трябваше да си помогнат в някоя работа. И Розка. Виждаше в сънищата си влажната й муцуна, чакърестото око. Вярно, имаше репеи в нейната козина, но беше по-мила и по-хубава от всички кривокраки мъници заедно.
Розка!
Или поне някоя като нея. Никога ли нямаше да тичат пак по поляната? Нарочно я оставяше да вземе преднина, задъхани, ноздрите им пълни с дъх на овчи тор, а този меден звън на хлопките, далечен звън, и тези окосени ливади… Какъв гръб имаше тя! И раждаше смешни тантурести палета, до едно шарени като него. Неизменно такива. Учеше ги как да дигат крак до дърветата, те още не знаеха кое за какво е, опитваха се да ядат шикалки, глупачетата, надяваха се да захапят късите си опашки — въртяха се на едно място и се търкаляха като кълбета. Смешна работа! Какво щастие да си спомни за всичко това.
Една нощ песът внезапно скочи, облещи очи в тъмното, сякаш да разгледа тези свети за него видения, след това разтърси тялото си така, че се чу едно „трррррруп“, и веднага тръгна.