Обратният път сякаш бе постлан с жарава — толкова бързаше Шаро. Тичаше с провиснал от умора език, но мисълта, че скоро ще бъде на мястото си и отново ще заживее щастливо и спокойно, както преди, му даваше голяма сила. Рядко спираше тук-там, да се огледа и да подуши. Отби се в един дол. Водата миришеше на чернозем и коренаци, налока се жадно. Не намаляваше темпото на тръса. Съмна се, стана обед, мръкна. Реши да почине край едно село.
Легна на поляната, като дишаше тежко и шумно. Миришеше на дим, някъде далеч гореше шума, приспиваше го, разказваше му. Мина една каруца и от нея го замериха с нещо. Въпреки умората и това сладко отпущане в тънката миризма на дима, той уплашено скокна встрани. После приближи нещото и с изненада откри, че то е голям, малко позасъхнал комат хляб. Погледна след каруцата, песента на нейните колелета май му се смееше. Захапа комата със зъби и отиде с него недалеч, към един гьол, в който плуваха безброй бъбриви сивокрили гъски. Тук легна и бавно, дълго яде комата, като го държеше застъпен под предните си крака.
Зададоха се четири-пет момчета, водеха и едно магаре. Шаро се изправи гузно, стисна в зъби комата и разумно се отдалечи. Момчетата не му обърнаха никакво внимание. Усети, че опашката му е подвита навътре, между задните крака, и това смътно го ядоса. Пусна комата, дигна опашката и дълго я размахва, докато напълно се убеди, че тя вече не е там, където я държат вълците. Бавното люлеене на тежката рунтава опашка му харесваше повече, отколкото яденето, приказката на далечния дим пак галеше ноздрите му.
После свърши с комата и полека отиде до чешмата. Докато лочеше от дългото каменно корито, погледна на двете страни и реши да продължи по пътя. Но пътят беше дълбоко нарязан от гъсенични трактори и затова пое по гладката пътека встрани. Две жени минаха наблизо с мотики на рамо. Те се смееха високо, бяха свалили забрадките си и ги въртяха отпреде си. Или пъдеха мухи, или си играеха. Тази, която говореше повече, от време на време закриваше устата си с ръка и тогава най-силно прихваха. Тя бръкна в бохчата, окачена на дръжката на мотиката, извика:
— Къц! Къц! Шаро, на̀!
Той трепна и се закова на мястото си. Не беше чувал името си много отдавна, почти беше престанал да вярва в него. Искаше му се пак да го извикат.
— На̀, Шаро, на̀!
Селянката му хвърли коматче, но той не се заинтересува веднага от него. Завъртя пак опашка и на два-три пъти опъна шия надолу, към земята. Така се стараеше да изрази сладкото усещане, което изпитваше, като чува името си.
— Мяза на моя торлак — каза селянката, — пък му идва отръки да се умилква. Яж, бре! Тояга ли чакаш!
Жените си заминаха по пътеката, а Шаро изяде коматчето си. То беше меко, миришеше на лук и сирене.
Слънцето вече залязваше. По пътя се прибираше чарда биволи, помъкнала със себе си облак прах. Биволарят мина встрани, размаха кривака си и продрано извика. Тромавите животни равнодушно продължиха по поляната и както вървяха вкупом, черните им, издути от паша кореми се триеха един о друг. Някои преживяха с опънати напред муцуни — навярно, за да се почесват с рога по вратовете, или пък защото зеленото за днес им беше омръзнало и сега искаха да погледнат небето. (Дали наистина биволите поглеждат някога небето?) От устата им капеше пухкава бяла пяна. Някъде далеч пееха. Те май не държаха толкова на изпълнението и текста, колкото на самото провикване или пък на това, което изживяваха, като се провикват. Гъските в гьола гракнаха настойчиво, сигурно и те нещо изживяваха, заизлизаха на тревата и като отупваха енергично сивите си криле, забързаха към дългия сайвант в далечината с високо вдигнати шии. Някои от тях литнаха.
Шаро се загледа в бакърения хоризонт, където се стелеха жълтеникавият прахоляк, песента на жените и приказката на дима, после се загледа в черните биволи и белите гъски, накрая сведе очи в земята пред себе си. Отвори уста и червеният му език висна встрани. За миг забрави къде беше тръгнал. Седна да си помисли, почеса се зад ухото с тромавия си заден крак. Сега забрави защо беше седнал. Стана, протегна се продължително и се прозина със скимтене. Накрая клопна зъби и пак пое в кроткия си кучешки тръс.
Никъде не отиваше. Не мислеше за нищо. Беше му добре.