Може би най-важното за Стоун беше, че той още като студент по право бе започнал трудове от величината на този, за който получи Нобелова награда, или както казваше един негов приятел: „Джеръми знае всичко, а останалото му доставя удоволствие.“ Вече го сравняваха с Айнщайн и Бор. Смятаха го за учен със съвест, с широк кръгозор, човек, който знае как да преценява различните събития.
Стоун беше слаб, плешив, с изключителна памет, която задържаше с еднаква лекота както научните факти, така и неприличните вицове. Най-характерното за него обаче беше нетърпението, което правеше всички около него да имат чувството, че му губят времето. Той имаше лошия навик да прекъсва събеседника си и да приключва разговорите. Опитваше се да се въздържа, но не винаги успяваше. Високомерното държание и факта, че беше спечелил Нобеловата награда много млад, както и скандалите в личния му живот (женен четири пъти, от които два пъти за съпруги на свои колеги), караха хората да странят от него.
И все пак именно той през 1960 година си проби път всред правителствените кръгове, като се застъпи за образуването на нов научен център. По повод на тази своя нова роля той се шегуваше: „вакуум, жадуващ да бъде изпълнен с горещ газ“, но всъщност влиянието му беше значително.
В началото на 1960 година САЩ неохотно трябваше да признаят, че притежават значителен брой научни учреждения. Те имаха четири пъти повече учени от Европейската икономическа общност и изразходваха седем пъти повече средства за научни изследвания. Повечето от тези средства пряко или косвено идваха от Конгреса, а последният се нуждаеше от хора, които да го съветват как да ги изразходва.
През петдесетте години повечето от тези съветници бяха физици: Тейлър, Опънхаймър, Брукман, Уайднър. Но десет години по-късно, поради това, че бяха отпуснати повече пари за биологията и се появи по-голям интерес към нея, се създаде нова група, ръководена от Де Бейки от Хюстън, Формър от Бостън, Хегърман от Ню Йорк и Стоун от Калифорния.
Издигането на Стоун се дължеше на много фактори: престижа от Нобеловата награда, политическите му контакти, последната му жена, дъщеря на сенатора Томас Уейн от Индиана, юридическото му образование. Всичко това обясняваше непрекъснатото му появяване пред обърканите сенатски комисии и му даваше силата на доверен съветник.
Това беше същата сила, която той успешно използваше, за да извърши научноизследователските и организационни работи, които доведоха до програмата „Уайлдфайър“.
Стоун беше заинтригуван от идеите на Мерик, защото те съответстваха на някои негови схващания. Това той обясни в кратък доклад „Стерилизация на космическите апарати“, публикуван в списание „НАУКА“ и по-късно препечатан в английското списание „ПРИРОДА“. Той доказваше, че заплахата от бактериална зараза е нож с две остриета и че човек трябва да се предпазва и от двете.
До излизането на статията му основа за подобни научни дискусии беше главно въпросът за опасността от заразяване на другите планети от спътниците и пробите, които по невнимание отнасят земни организми. Този проблем беше обсъждан още при началните космически опити. През 1959 година НАСА издаде строги наредби за стерилизация на земните проби.
Целта на наредбите беше да се предпазят от зараза другите планети. Ясно е, че ако се изпрати сонда на Марс или Венера, за да се изследват нови форми на живот и на нея се окажат земни бактерии, опитът ще бъде провален.
Стоун пък разглеждаше обратната ситуация. Той заявяваше, че е еднакво възможно извънземните организми да заразят земята чрез тези сонди. Разбира се, апаратите, които изгаряха при навлизане в атмосферата, не представляваха проблем, но онези, които се връщаха, полетите с хора и сонди като спътниците от програмата „Скууп“ бяха нещо съвсем различно. Въпросът за заразата беше много важен.
Тази статия предизвика известен интерес, но както той се изрази „нищо особено“. Ето защо през 1963 година организира неофициална семинарна група, която се събираше два пъти месечно в стая №410, на последния етаж на Станфордския медицински институт, в крилото по биохимия. Тук групата обядваше и обсъждаше въпроса за възможните зарази. Именно тази група от пет човека — Стоун и Джон Блек от Станфорд, Самюъл Холдън и Терънс Лисът от Кол Мед, и Андрю Вайс от Бъркли — стана ядрото на проекта „Уайлдфайър“. Те изпратиха петиция до президента на САЩ през 1965 година, като внимателно я написаха точно по начина, по който Айнщайн беше съобщил на Рузвелт за създаването на атомната бомба.