И все пак още не беше настъпила биологична криза. Първата бе щамът „Андромеда“.
Според Луис Борнхайм кризата е състояние, при което сбор приемливи обстоятелства изведнъж, с появяването на един нов фактор, стават съвършено неприемливи, без значение дали този фактор е политически, икономически или научен: може да бъде смърт на национален герой, нестабилност на цените, научно откритие — всичко може да даде старт на такава криза. В този смисъл Гладстон е бил прав — всички кризи са еднакви.
Известният учен Алфред Покран в своя труд за кризите („Култура, криза и промени“) прави няколко интересни извода. Първо, той забелязва, че всяка криза се заражда много преди да се разрази истински. Например Айнщайн публикува своята Теория на относителността през 1905–1915 година, четиридесет години преди кулминационната точка на неговата слава в края на войната, открила нова епоха и началото на кризата.
Покран отбелязва също, че във всяка криза са замесени отделни индивиди и личности, и всеки един от тях е уникален:
„Трудно е да си представим Александър Македонски при Рубикон или Айзенхауер при Ватерлоо, както и Дарвин да пише на Рузвелт за потенциалните опасности, които крие атомната бомба. Кризата се създава от хората. Те влизат в нея със собствените си предразсъдъци, пристрастия и предубеждения. Кризата е сума от интуиция и несполуки, съчетание от забелязани и пренебрегнати фактори.
И въпреки това в уникалността на всяка криза се крие поразително сходство. Характерно за всички кризи е, че от ретроспективна гледна точка могат да се предскажат. Те, изглежда, притежават известна неизбежност, сякаш са предопределени. Това не се отнася за всички кризи, но е истина за достатъчно много, за да превърне и най-устойчивия историк в циник и мизантроп.“
В светлината на Покрановите разсъждения немалък интерес събуждат биографиите и характерите на хората, въвлечени в историята с щама „Андромеда“. До това време в науката не съществуваше биологична криза и първи американците, които се сблъскаха с фактите, не бяха подготвени да мислят със съответните категории. Шоун и Крейн бяха способни, но не дотам сериозни, а Едгар Комроу, дежурният офицер в базата Вандънбърг, макар и учен, не беше подготвен за това. Обхвана го само внезапно раздразнение, че някаква необяснима история нарушава спокойната нощ.
Според протокола той трябваше да извика по-висшия офицер, майор Артър Манчек, и тук вече историята взе друг обрат. Манчек беше готов да анализира криза и от най-голям мащаб.
Не беше подготвен обаче да признае нейното съществуване.
С набраздено от съня лице майор Манчек приседна на бюрото на Комроу, като слушаше повторението на записа с разговора от фургона.
Когато записът свърши, майорът каза:
— Най-странното нещо, което съм чувал някога. — И го пусна отново. Докато слушаше втори път, той внимателно си напълни лулата, запали я и запуши.
Артър Манчек беше техник — тих, тромав човек с лабилно кръвно налягане, което заплашваше кариерата му на офицер. Много пъти го съветваха да отслабне, но за него това беше невъзможно. Ето защо смяташе да напусне военната служба и да продължи кариерата си като учен в някоя частна фирма, където хората не се интересуват нито от теглото ти, нито от кръвното ти налягане.
Манчек дойде във Вандънбърг от научноизследователския институт на ВВС в Охайо. Там оглавяваше опитите по разработването на методите за приземяване на космическите апарати. Трябваше да изработи капсула, която да се приземява както във вода, така и на суша. Манчек успя да конструира три вида капсули, които бяха доста обещаващи. Този успех доведе до неговото повишение и преместването му във Вандънбърг.
Тук той вършеше административна работа, която ненавиждаше. Хората го изморяваха, а странностите на характерите им ни най-малко не го забавляваха. Често му се искаше да си е пак там, при аеродинамичните тръби в „Райт Петерсън“. Особено вечер, когато го събуждаха, за да разрешава някакъв дяволски проблем.
Тази вечер беше раздразнителен и потиснат. Затова реакциите му се забавиха, както обикновено в такива случаи. Движеше се бавно, мислеше бавно, работеше преднамерено бавно и скучно. Това беше тайната на неговия успех. Ако някой около него ставаше нетърпелив, Манчек сякаш още повече загубваше интерес към всичко, докато накрая изглеждаше така, сякаш се готви да заспи. Това беше негов своеобразен трик, за да може да запази абсолютна обективност и хладнокръвие.