Така че „Скавенджър“ беше идеалният инструмент, който трябваше да мине над Пидмонт, Аризона, в тази тъмна нощ.
Уилсън внимателно прегледа оборудването, пръстите му пробягаха по контролните копчета, допирайки всяко едно от тях. Той наблюдаваше мигащите зелени светлини на таблото, които показваха, че всички системи са в ред.
Слушалките му изпукаха. Стоманеният самолет над него изрече лениво:
— Наближаваме града, Стрелецо. Виждаш ли го?
Той се наведе напред, колкото му позволяваше тясната кабина. Летеше ниско, само на около сто и седемдесет метра над земята. За миг не се виждаше нищо освен пясък, сняг и клоните на юка. После точно отпред, на лунната светлина се очертаха къщите.
— Да. Виждам го.
— О’кей. Направи ни място.
Той поизостана, като се отдалечи на километър и половина от тях. Прегрупираха се, за да осигурят пряко заснимане на обекта с помощта на осветителните бомби. Ясна видимост всъщност не беше необходима. „Скавенджър“ можеше да мине и без нея. Но Вандънбърг изглежда настояваше да се вземе цялата възможна информация за града.
Самолетите се отдалечиха един от друг, докато стигнаха главната улица на града и започнаха да се движат успоредно на нея.
— Готов ли си за снимки?
Уилсън постави изящно пръстите си върху копчетата на камерата. Четирите пръста — като че ли свиреше на пиано.
— Готов съм.
— Слизаме.
Двата самолета се спуснаха, завивайки грациозно към града. Сега те летяха далеч един от друг и сякаш бяха на метри от земята, когато започнаха да пускат осветителните бомби. Всяка една от тях падаше долу и при удара й в земята над нея се издигаше бяло горящо кълбо, то обливаше града с неземна ярка светлина, отразяваща се в металните кореми на самолетите.
Изтребителите се издигнаха. Те свършиха своята работа, но Стрелеца сякаш не ги виждаше. Вниманието, умът и тялото му бяха съсредоточени в града.
— Поемай целта, Стрелецо.
Уилсън не отговори. Той насочи носа надолу, пусна въздушните клапани и целият потрепери, когато самолетът започна да се спуска стремглаво като камък към земята. Под него градът беше осветен на стотици метри наоколо. Той натисна копчетата и по-скоро почувства, отколкото чу, вибриращото бръмчене на камерите.
Падането продължи един безкраен миг, след това той дръпна ръчката към себе си и самолетът се заизкачва задъхано. Погледът му се плъзна надолу по главната улица. Навсякъде имаше трупове, проснати по улицата, в колите.
— Господи! — възкликна той.
Сега пак беше високо, вдигна се още по-нагоре, направи дъга и се приготви за второ спускане, като се опитваше да не мисли за онова, което видя. Едно от най-важните правила при въздушно разузнаване беше: „Не мисли за това, което виждаш.“ Анализите и преценките не бяха работа на пилота. Това беше задача на специалистите, а пилотите, които забравяха това правило и твърде много се интересуваха от онова, което снимаха, изпадаха винаги в беда — обикновено катастрофираха.
Като се спускаше втори път, той се опита да не гледа надолу, но не издържа и пак видя мъртвите тела. Фосфорните пламъци горяха по-бавно, светлината беше по-слаба и по-зловеща. Телата си бяха там — не беше ги измислил.
— Господи! — възкликна пак. — Боже Господи!
Табелата на вратата гласеше: ПРОПУСК ЕПСИЛОН, и под нея с червени букви — ВЛИЗАНЕ САМО СЪС СПЕЦИАЛЕН ПРОПУСК. Вътре беше нещо като стая за инструктаж, на едната стена имаше екран, а срещу него бяха наредени столове от стоманени тръби и кожа. Зад тях бе прожекционният апарат.
Когато Манчек и Комроу влязоха в стаята, Джегърс вече ги чакаше изправен пред екрана. Джегърс беше нисък, пъргав и с изразително лице. Въпреки че не го обичаха много в базата, той беше признат за най-добър дешифровчик на разузнавателните полети. Той бе човек, който изпитваше удоволствие да се рови и в най-малките подробности, затова тази работа бе точно за него.
Щом двамата седнаха, Джегърс потри ръце.
— Така, смятам, че можем да почнем веднага. Мисля, че тази вечер има нещо интересно за вас — той кимна на оператора отзад.
— Първата снимка.
Лампите в стаята загаснаха. Чу се прещракване и на осветения екран се яви снимка отгоре на малък град в пустинята.