Ала знаеше също, че потта по челото му не се дължи само на жегата или дългото катерене по стълбите. През последните две години избягваше да се качва тук, успяваше да ръководи ремонтните работи отдалеч. Дори сега гледаше да стои с гръб към една от съседните стаи.
Навремето имаше друг помощник, преди Клаудио.
„Яков“.
Пожарът не беше унищожил само книги.
— А, дойде значи! — избумтя дълбок глас.
Доктор Балтазар Пиносо, ръководител на проекта по възстановяване на Стаята с меридиана, тръгна към него през кръглото помещение. Беше истински гигант, висок повече от два метра, облечен в бяла манта като лекар и с хартиени калъфи върху обувките. Беше вдигнал маската си на главата. Вигор го познаваше добре. Балтазар беше декан на факултета по история на изкуството в Григорианския университет, където някога Вигор беше ръководил папския институт по християнска археология.
— Префект Верона, благодаря, че дойде толкова бързо. — Огромният мъж погледна многозначително часовника си и завъртя очи в мълчалив коментар на бавното му изкачване.
Вигор нямаше нищо против закачката, даже напротив. Откакто беше поел високия си пост в архивите, малцина си позволяваха да му говорят свойски.
— Ако краката ми бяха дълги като твоите, Балтазар, щях да вземам стъпалата през две и да изпреваря бедния Клаудио.
— Тогава да свършваме по-бързичко тук, за да се върнеш към обичайната си следобедна дрямка. Не ми се ще да нарушавам такова важно занятие.
Въпреки шеговития тон Вигор виждаше напрежението в очите му. Забеляза също, че Балтазар е освободил всички мъже и жени, които работеха с него по реставрацията, и махна на Клаудио да го изчака при стълбите.
— Би ли ни оставил насаме за миг, Клаудио?
— Разбира се, префекте.
След като помощникът му излезе и се скри зад завесата от дебел найлон, Вигор се обърна към Балтазар.
— Какво е толкова спешно?
— Ела. Ще ти покажа.
Гигантът се обърна и тръгна към другия край на стаята. Реставрацията вече приключваше, забеляза Вигор. По тавана и по протежение на кръглата стена прословутите фрески на Николо Чирчиняни изобразяваха библейски сцени с множество херувимчета и облаци в горната част. Тук-там сцените бяха покрити с копринени мрежи и подготвени за допълнителна обработка. Но в по-голямата си част работата беше завършена. Дори зодиакалните фигури по мраморния под бяха почистени и излъскани до блясък. Единичен слънчев лъч прогаряше дупка колкото голяма монета в едната стена и се спускаше косо към пода: осветяваше бялата линия на меридиана, който пресичаше тъмните мраморни плочи, и превръщаше помещението в слънчева обсерватория от шестнайсети век.
Балтазар дръпна една завеса и се видя малък страничен килер. Масивната врата изглеждаше непокътната, само повърхността й беше обгоряла.
Високият историк потропа по бронзовите нитове, с които беше обсипана вратата.
— Оказа се, че в тази врата има бронзов лист. И толкова по-добре. Именно той е предпазил съдържанието на килера.
Въпреки неприятните спомени Вигор усети прилив на любопитство.
— И какво е въпросното съдържание?
Балтазар отвори вратата. От другата й страна имаше тясно каменно помещение без прозорци, колкото двама души да застанат с гръб един към друг. От двете страни се издигаха лавици, от пода до тавана, претъпкани с подвързани в кожа томове. Въпреки вонята на прясна боя застоялата миризма на килерчето си проби път, сякаш да докаже превеса на древността над човешките усилия.
— Съдържанието беше описано още когато започнахме работа и разчистихме килера — обясни Балтазар. — Но не открихме нищо важно. Предимно исторически текстове на астрономически и мореплавателски теми, всичките в много лошо състояние. — Въздъхна шумно и някак притеснено, докато влизаше в малкото помещение. — Май трябваше да внимавам повече, като се има предвид колко работници влизаха и излизаха ежедневно. Но се бях съсредоточил върху Меридиана, признавам. Нощем пък пазеше човек от швейцарските гвардейци. Мислех, че това е достатъчно.
Вигор го последва в килера.
— Използвахме килерчето и като склад за инструментите си. — Балтазар махна към най-долния рафт на единия стелаж. — Да не ни се мотаят в краката.