Без да намали, ямахата смени посоката. Задните гуми запушиха, когато мотористът се опита да вземе острия завой към входната алея на къщата. Ямахата се олюля за миг, после подскочи напред.
— К’во става бе! — изкрещя баща му.
Мотористът изправи кормилото. Ямахата набра мощност, после бордюрът отново я изхвърли в странично хлъзгане. Мотористът се бореше да запази контрол над машината, но задният калник закачи ръба на стъпалото пред верандата.
Моторът се срина сред дъжд от червени искри, като заключително светлинно шоу за националния празник. Мотористът изхвръкна от седалката и се претърколи през рамо. Падна почти до вратата на гаража.
Двигателят се задави и млъкна.
Вятърът издуха искрите.
Спусна се мрак.
— Боже Господи! — възкликна бащата на Грей.
Грей протегна предупредително ръка назад. С другата си ръка измъкна деветмилиметровия глок от наглезенния си кобур. Тръгна предпазливо към проснатата фигура. Беше облечена в черно от главата до петите — и дрехите, и шалът, и шлемът.
Тих стон разкри две неща — че мотористът още е жив и че е жена. Лежеше свита на хълбок, кожените й дрехи бяха разкъсани.
Майката на Грей цъфна на вратата.
— Грей? Какво става?
— Стой там! — извика той.
Беше на няколко крачки от неканената гостенка, когато забеляза нещо да лежи близо до мотора, нещо черно, открояваше се върху белия цимент на входната алея. Приличаше на къса колона от черен камък, пукната от удара. Вътре в пукнатината метално ядро отразяваше лунния светлик.
Ала блясъкът на друг метал привлече погледа му, когато застана до проснатата жена.
Малък медальон на врата й.
С формата на дракон.
Грей го позна веднага. Същия носеше и той. Беше му подарък от стар враг, предупреждение и обещание за следващия път, когато пътищата им се пресекат.
Грей стисна по-здраво пистолета.
Жената се превъртя на гръб и пак изстена. Кръв се стичаше по белия цимент, черна река, която се разклоняваше на криволици към окосената морава. Прясна изходна рана, разбра Грей.
Простреляли я бяха в гръб.
Жената вдигна ръка и избута назад визьора на каската си. Познато лице, изопнато от болка, черна коса. Смуглата кожа и бадемовите очи издаваха евразийския й произход и самоличността й.
— Сейчан… — промълви той.
Тя вдигна ръка към него.
— Командир Пиърс… помогни ми…
Грей долови болката в думите й… но и нещо друго, което не беше вярвал, че ще чуе някога в гласа на тази толкова хладнокръвна жена.
Страх. Ужас.
2.
Кървава Коледа
5 юли, 11:02
Остров Рождество
Поредният ленив ден на плажа…
Монк Кокалис следваше водача си по тясната ивица. И двамата бяха с еднакви защитни костюми „Био — 3“. Не беше най-добрият избор на облекло за разходка по тропически плаж. Монк беше само по боксерки под костюма и въпреки това се чувстваше навлечен като за северния полюс: печеше се на бавен огън в херметически затворената си одежда от плътен найлон. Заслони очи от слънцето и плъзна поглед по ужасната гледка отпред.
Западният залив на остров Рождество. Вълните подмятаха труповете, сякаш самият ад беше изригнал от дълбините. Купове мъртви риби бележеха линията на нощния прилив. Като хълмове сред тях изпъкваха акули, делфини, костенурки, дори един кит, макар че трудно можеше да се каже къде свършва единият труп и започва другият, защото плътта и люспите се бяха стопили в зловонна маса от кости и разлагащо се месо. На плажа и във водата имаше и много морски птици, разкривени и мъртви, навярно привлечени от угощението и поразени от същата отрова.
През дупка в скалата изригваше фонтан от мътна морска вода и надаваше звънлив рев, сякаш океанът поемаше последния си мъчителен дъх.
Двамата минаха приведени под фонтана и продължиха на север по тясната ивица чист пясък между залятата с трупове приливна зона и стръмните, обточени с джунгла скали.
— Напомни ми да подмина бюфета с морски дарове, когато се върнем на кораба — измърмори Монк през респиратора, от който гласът му звучеше гъгниво. Добре че бяха кислородните бутилки на костюма. Не искаше дори да си представя смрадта над това приливно гробище.