Затова, когато откри, че са го надхитрили, Ракао побесня. Но беше твърде опитен и обръгнал, за да се поддаде на емоциите си. В къщата си тук, в селцето, над рамката на вратата беше заковал изсушените езици на предшествениците си. Не се беше издигнал до сегашната си позиция с помощта на безразсъдни действия.
Запази хладнокръвие и нареди на радиста да се отдалечи на трийсетина метра, за да не го чуват, след което да се свърже с кораба и да ги предупреди за предстоящото нападение. Ала преди радистът да е успял, откъм кораба долетяха изстрели… последвани от воя на алармената система. Предупреждението беше закъсняло.
Така да е…
Ракао остана на позиция.
Ако нападението срещу кораба се провалеше, радистът щеше да го уведоми. Ако не, Ракао знаеше къде да причака победителите.
Защото истинският трофей беше тук.
Ракао наблюдаваше мишената си, която стоеше в самия край на джунглата.
Развръзката нямаше да се забави дълго.
05:33
Монк търчеше по последния отрязък от стълбището. Лиза го следваше заедно с двама учени от екипа на СЗО — един холандски токсиколог и един американски бактериолог.
В края на стълбите двама пирати лежаха в разширяваща се локва кръв. На крачка от тях стоеше един канибал и даваше знаци на Монк и спътниците му да се махнат по-скоро от стълбите.
Канибалът беше една от „трохите“, които Райдър беше оставил след себе си като пътепоказатели, за да преведат останалите по обезопасения маршрут. Дотук бяха слезли по лабиринт от стълбища, през един пасажерски коридор, прекосили бяха външната палуба, дори бяха минали на бегом през кухнята. През цялото време ги сподиряше накъсана стрелба.
Поне сирените най-после бяха млъкнали.
Макар че дали това вещаеше нещо добро, или не, кой знае.
Монк преведе спътниците си през окървавената площадка и четиримата продължиха по коридора откъм десния борд на кораба. Стигнали бяха долната палуба, която беше на едно ниво с ватерлинията. Лодката на Райдър също беше тук. Монк спря за миг, колкото да си поеме дъх и да се ориентира. Пак на тази палуба беше и снабдителният док, имаше също кино, забавачка, компютърен клуб и дискотека. Лодката на Райдър беше близо до носа.
— Насам! — Монк тръгна надясно, после спря и пое назад. — Не, насам!
Хукнаха отново, следвани от „трохите“.
Монк мярна някакво движение напред — при едно стълбище в централната част на палубата, недалеч от изхода към снабдителния док. Опърпаните униформи му бяха познати до болка.
Пирати.
Двете групи се видяха едновременно.
Монк бутна Лиза във входа на компютърния клуб.
— Прикрийте се!
Хората му се пръснаха в други входове и зад масивните подпорни колони. Куршум улучи един от канибалите в главата и той падна. Но групата на Монк имаше числено превъзходство. Отвърнаха на огъня с масирана стрелба, която буквално раздра коридора. Трима пирати паднаха. Най-високият бутна един слаб мъж назад към стълбището и избяга.
Монк поведе канибалите напред. Един измъкна оръжието от ръцете на мъртъв пират и захвърли собствената си димяща пушка. Друг ощипа пътьом бузата на един от труповете. Не от топли чувства, а за да провери крехко ли е месото.
— Онзи, който избяга, беше Девеш — каза Лиза и посочи надолу към стълбището. — Той ръководи операцията от името на Гилдията.
Монк погледна към снабдителния док.
— Сигурно са смятали да се оттеглят в пиратското градче и да съберат подкрепления.
Тази мисъл го пришпори още по-бързо към носа на кораба. Чудеше се дали въпросните подкрепления вече не идват, мобилизирани по радиовръзката.
Коридорът завиваше. След секунди Монк видя отворената врата към частния док на Райдър.
Бяха успели.
Преди да е направил следващата крачка обаче, от коридора зад тях долетяха пронизителни крясъци.
Монк се обърна.
Откъм стълбището в коридора се изсипаха десетина неканени гости — дърпаха се, крещяха истерично, полуголи, с раздрани и мръсни болнични роби. Бяха целите в струпеи и сълзящи рани. Ръмжаха свирепо с оголени окървавени венци. Дори от петдесет метра Монк разпозна блясъка на дива лудост в гноясалите им очи.