— Разтворят ли се, крилата се заключват! Вградена система за безопасност!
Имаше логика, реши Лиза. Никой не би искал крилата да се приберат, докато лодката е във въздуха.
Погледна пак към Монк. Той бърникаше нещо по протезата си. Какво беше намислил?
И изведнъж се сети.
Явно си бе дал сметка, че не могат да излетят заради него.
— Не! — извика тя. — Монк! Недей!
Не разбра дали я е чул през трясъка на експлозиите и воя на вятъра.
Така или иначе, обърна глава да я погледне. После посочи отсрещния плаж на лагуната. Извика нещо, но поредният взрив изяде думите му.
А той продължи да бърника по протезата си.
„Монк… моля те, недей…“
„Триста дяволи… защо не мога да се пусна?…“
Пръстите му отново се впиха в пластмасовата китка. Закопчалката за ръчно сваляне на протезата се беше стопила. Ноктите му дращеха по покритата с мехури синтетика.
Накрая закопчалката най-после щракна и се отвори.
„Слава Богу…“
Бръкна с пръст в отвора.
— Монк! — извика Лиза откъм кабинката.
Той спря, колкото да й посочи отново към плажа. Щеше да стигне там с плуване. А те щяха да продължат без него.
Лиза коленичи в отвора на люка, вятърът брулеше косата й. Отчаяние бе изопнало лицето й.
Монк натисна копчето за отваряне на стегите.
Китката се отдели от ръката му.
Той падна във водата. Зарита със здравия си крак — другият беше като пронизан с нажежен шиш в прасеца.
Изскочи над водата и потърси с поглед „Морска стрела“. Тя набираше скорост към пролуката, която извеждаше в открито море.
Райдър не губеше време в излишни колебания. Разбираше саможертвата му.
Последните експлозии раздираха островния ръб. Монк погледна нагоре. Мрежата падаше. Хвърли поглед назад. В другия край на лагуната балдахинът се срина като огнен покров върху „Господарката на морето“, първо върху кърмата и оттам към носа.
Само за секунди туристическият кораб остана под нея, като делфин, попаднал в мрежа за риба тон. А мрежата продължаваше да пада, право към Монк. Не можеше да стигне навреме до брега — дотам имаше поне половин километър.
„Морска стрела“ се издигна над езерото, набра височина и полетя към пролуката в стената.
Щяха да успеят.
Тази мисъл му помогна да овладее паниката си, когато мрежата се стовари отгоре му, натежала от стоманените въжета и подгизналите лиани. Повлече го надолу. И още по-надолу…
Монк трескаво търсеше някакъв пробив в мрежата, пролука, през която да се промуши и да изплува. Но счупеният крак му пречеше, а и мрежата се беше нагънала при падането и сега тежеше на два ката над него.
Погледна нагоре към светлинките на туристическия кораб.
Само за едно нещо съжаляваше… за едно неспазено обещание…
Беше се заклел на Кат, че ще се върне жив и здрав от тази мисия, а когато целуна за довиждане Пенелопе, беше повторил наум същото обещание.
„Съжалявам…“
Протегна ръка нагоре с безмълвна молитва за спасение.
Ръката му попадна на пролука в оплетената мрежа. Монк мушна чукана на другата си ръка и задърпа трескаво, за да разшири отвора. Зарита и с двата крака, въпреки болката в десния прасец. Трябваше да се промуши през дупката..
А после нещо дръпна силно глезена на ранения му крак. Краищата на счупената кост изстъргаха един в друг. Агонизираща болка се стрелна от крака през гръбнака му. Последният въздух излезе от дробовете на Монк и той сведе поглед надолу.
Светлинки се стичаха към него през водата.
Пипала плъзнаха по тялото му, увиха се около кръста му, стегнаха гърдите му. Мазолеста плът покри лицето му, устните му — същите, с които беше изрекъл обещанието си и с които беше целунал детето си.
Светлинки заиграха около него, докато пипалата го дърпаха надолу, и надолу, и надолу…
Въпреки всичко Монк извърна за последен път поглед нагоре.
И когато отблясъците на туристическия кораб угаснаха и мракът се затвори около него, той изпрати цялата обич в сърцето си на онези, които придаваха смисъл на живота му.
Кат.
Пенелопе.
Обичам ви, обичам ви, обичам ви…
06:05
Лиза седеше на задната седалка в кабината на „Морска стрела“ и плачеше.
Сюзан седеше до нея, положила утешително ръка на коляното й.