Озоваха се във вътрешен двор, обточен с катове галерии. Стените бяха покрити със сложни и изящни барелефи, които разказваха историята си ред след ред. Вигор се спря да разгледа. Барелефите, на които попадна погледът му, изобразяваха сцени от ежедневието — рибар, който хвърля мрежа, селянин, който прибира ориз, два петела, които се бият, заобиколени от екзалтирана тълпа, жена, която пече шишчета на жарава. Последното изображение го подсети за старицата с печените тарантули — май връзката между миналото и настоящето не беше прекъсната съвсем.
— Откъде ще започнем? — попита Грей, уплашен от десет — акра храмова площ, която трябваше да огледат.
Вигор разбираше притеснението му. Дори оттук се виждаше, че храмът е истински триизмерен лабиринт от наклонени проходи, арки, тъмни галерии, стръмни стълбища, облени в слънце вътрешни дворове и просторни стаи. А накъдето и да се обърнеш, погледът попадаше на кули и кулички с различна форма, всичките украсени с вездесъщите каменни лица.
Човек като нищо можеше да се загуби тук. Дори Насър, изглежда, го усети и даде знак на част от хората си да стегнат охраната около групата на Грей. Неколцина други прати напред да заемат ключови позиции в двора и да покрият всички изходи. Вигор усети как клупът около врата му се стяга, но пътят беше само един. Той посочи напред.
— Според картата, която проучих, оттук се стига до друг вътрешен двор, на второто ниво. Мисля обаче, че трябва да продължим директно към третото. Там се намира централното светилище.
И все пак, докато пресичаха първото ниво, Вигор спря за миг пред един забележителен барелеф на северната стена много по-голям от другите.
Изобразяваше две сили — богове и демони, същите от статуите при моста. Играеха на „кой ще издърпа въжето“, само че вместо въже дърпаха огромна змия. Самата змия се беше увила около планина, кацнала на гърба на костенурка.
— Какво е това? — попита Грей.
— Един от централните хиндуистки митове за сътворението на света. Биенето на мляко от океана. Е, ти едва ли знаеш как се бие мляко. — Вигор му посочи детайлите. — От тази страна са боговете… от другата са демоните. Te използват бога-змия Васуки за въже, с което да съборят великата вълшебна планина. Дърпат я. Напред-назад, напред-назад. Разбиват вселенския океан на млечна пяна. Точно от тази пяна се добивал еликсирът на безсмъртието, наречен „амрита“. Костенурката под планината е въплъщение на бог Вишну, който помага на боговете и демоните, като поддържа планината, за да не потъне.
Вигор посочи централната кула на Байон.
— И кулата уж е въпросната планина. Или поне нейното въплъщение тук, на Земята.
Грей вдигна поглед към петнайсететажната кула, после отново погледна барелефа. Плъзна пръст по релефното изображение на планината и сбърчи чело.
— И какво станало? Докопали ли се до еликсира? Вигор поклати глава.
— Според легендата настъпили усложнения. На змията Васуки й станало лошо от цялото това дърпане и повърнала страшна отрова. От отровата боговете и демоните се разболели и щели да умрат, но Вишну ги спасил, като изпил сам отровата, за да я пречисти, но в резултат посинял. Затова винаги го изобразяват със синьо гърло. Така, с негова помощ, биенето продължило и накрая бил създаден не само еликсирът на безсмъртието, но и танцуващите небесни духове, наречени аспари. С други думи, всичко свършило добре. Вигор понечи да продължи напред, но Грей не помръдна, беше вперил поглед в барелефа.
— Времето ти изтича — каза Насър и почука с телефона си по часовника на китката си. Гласът му беше изпълнен с презрение. — Да не би да те споходи внезапно вдъхновение?
Вигор усети студа, който се излъчваше от египтянина, студ, примесен с черна наслада. На Насър явно му доставяше удоволствие да измъчва Грей. Вигор понечи да застане между двамата, от страх, че Грей ще реагира бурно и ще се нахвърли върху Насър.
Вместо това Грей просто кимна и каза:
— Да.
Насър се ококори от изненада.
Грей сложи длан върху барелефа.
— Легендата, изобразена тук. Не е мит за сътворението. А историята на щама на Юда.
— Що за глупости? — намръщено каза Насър. Вигор насмалко да каже точно същото. Грей обясни:
— От онова, което ни каза за епидемията в Индонезия, първият признак се е появил в морето във вид на светещи бактерии. От които повърхността му е станала пенеста и белезникава. Като разбито на пяна мляко.