Вигор се взря в барелефа с нови очи. Сложи ръце на кръста си.
Сейчан застана до него. Ковалски остана на мястото си, загледан в редица гологърди жени, носът му бе на сантиметри от каменното изображение.
Грей продължи, сочеше змията:
— А после била освободена страшна отрова, която заплашвала всичко живо — и добрите, и лошите.
Сейчан кимна.
— Като токсичните бактерии, които бълват отрова и сеят смърт.
Насър не изглеждаше убеден.
Грей побърза да изиграе най-големия си коз.
— И според този мит някой е оцелял от заразата и е спасил света. Вишну. Изпил отровата, отнел силата й да убива и посинял…
— Или пък е светел — промърмори Вигор.
— Също като оцелелите, за които говори Марко Поло — добави Грей. — И като пациентката, която описа ти, Насър. Всичките светят. Синкаво при това.
— Твърде точно е, за да е случайно съвпадение — каза Вигор. — А и повечето древни митове почиват на истински случки.
Грей се обърна към Насър.
— Ако съм прав, това е първото доказателство, че сме на правилен път. И че има какво още да научим.
Насър присви очи в пристъп на гняв… но после бавно кимна.
— Може и да си прав, Пиърс. Браво. Току-що си спечели един час.
Грей се опита да скрие облекчението си, но не успя съвсем.
— Е, да продължим тогава — каза Насър.
Вигор ги поведе към потънало в сенки стръмно стълбище. Грей се задържа още миг пред барелефа. Прокара пръст по релефа на планината… после погледна към централната кула.
Вигор го погледна и Грей поклати едва доловимо глава.
Вигор тръгна по тясното стълбище. Беше доловил нещо в очите на Грей.
Страх.
07:32
Остров Натуна Бесар
— Не трябва да ходят там… — простена отново Сюзан. Лежеше на задните седалки в кабинката на „Морска стреда“, на границата на съзнанието, на крачка от пълния кататоничен ступор. Опита се да махне противопожарното одеяло, с което я беше завила Лиза.
— Лежи си — каза й нежно тя. — Трябва да си починеш. Райдър ще се върне всеки момент.
„Морска стрела“ се клатеше и току се удряше в края на дока за зареждане. Бяха кацнали в закътан залив на малък остров някъде близо до бреговете на Борнео. Дъждът все така се лееше от прихлупеното небе, но черната ярост на тайфуна беше отминала. От време на време се чуваха гръмотевици, но далечни и приглушени.
Със свито до болка сърце заради случилото се с Монк Лиза погледна разсеяно през предното стъкло. Чакането се беше проточило и мислите й все по-лесно залитаха в самообвинения. Не се беше постарала достатъчно. Можеше да действа по-бързо. Да измисли нещо гениално в последния момент. Вместо това протезата на Монк още висеше от оребрението на крилото. Райдър се беше опитал да я свали, но без успех.
Лиза погледна към люка. Къде се бавеше Райдър? Беше свалил капачката на резервоара и беше отишъл да търси телефон. Необичайно предвидлив за толкова богат човек, Райдър държеше пари в брой в лодката за спешни случаи.
Ала шансовете да намери телефон не изглеждаха добри. Близкото селце се беше проснало тъмно покрай брега, покосено от бурята, със съборени покриви и изкоренени палми, плажовете бяха обсипани с боклуци и преобърнати лодки. Бензиновите помпи при дока нямаха захранване. Наложи се Райдър ръчно да изпомпа гориво, след като тикна шепа банкноти на подгизналия бензинаджия с бермуди до коленете и по джапанки. Бензинаджията предложи на Райдър Да го откара с мотопеда си до малкото летище във вътрешността на острова, където уж със сигурност имало телефон.
Тропическият остров Натуна Бесар се вписваше в туристическата индустрия благодарение на множеството си живописни рифове и великолепните условия за спортен риболов. Но хората се бяха евакуирали, преди тайфунът да удари островчето. И сега не се мяркаше жива душа.
Повечето от островите, над които прелетяха, бяха в същото окаяно състояние.
После Райдър забеляза от въздуха летището на Натуна Бесар.
— Все някой трябва да има сателитен телефон там — каза им. — Или ще намерим някоя работилница, където да поправят радиостанцията ни.
Понеже и без това трябваше да заредят, решиха да кацнат в закътаното заливче. И сега Лиза чакаше Райдър да се върне.
И Сюзан да дойде на себе си. Все по-притеснена, Лиза сложи ръка на влажното й чело. В сумрачната кабина лицето на Сюзан излъчваше сияние, което се лееше сякаш не от кожата, а от костите й. Челото й гореше.