— Закъсняхме! Закъсняхме!
Лиза вдигна противопожарното одеяло, което Сюзан беше избутала на пода, и се опита да я успокои. Беше спала спокойно по целия път дотук. Какво й беше станало изведнъж?
Сюзан я стисна за китката. От допира фините косъмчета по ръката на Лиза се опърлиха.
Лиза дръпна рязко ръката си.
— Сюзан, какво има?
Сюзан седна. Безумието в очите й сякаш понамаля, но тялото й продължаваше да се тресе. Тя преглътна с мъка.
— Трябва да отидем там — повтори Сюзан, сигурно за стотен път.
— Вече кацаме — опита се да я успокои Лиза. „Морска стрела“ наистина се снижаваше.
— Не! — Сюзан посегна отново към нея, но после дръпна ръка, забелязала бурната реакция на Лиза. Пръстите й се свиха и тя мушна ръка под одеялото. Пое си накъсано дъх. Очите й се втренчиха в Лиза. — Много сме далеч, Лиза. Знам как ти звучи това. Само че ни остават броени минути. Десет, най-много петнайсет.
— Остават ни за какво?
Лиза си спомни разговора си с Пейнтър и онова, което й беше казал за раците от остров Рождество, за химически обусловените неврологични промени, предизвикващи маниакално миграционно поведение. При раците. До какво довеждаха същите тези химикали в сложния човешки мозък? Какви други промени бяха настъпили? Можеше ли да се разчита на преценката на Сюзан?
— Ако не отида там… — каза Сюзан и разтърси глава, сякаш се мъчеше да освободи някакъв заседнал спомен. — Отворили са нещо. Усещам слънчевата светлина. Като огнени очи, които ме прогарят. Знам само, че… и го знам с мозъка на костите си… че ако не стигна там навреме, лечение няма да има.
Лиза се поколеба, после хвърли поглед към Райдър. Езерото се приближаваше под тях. Сюзан простена.
— Не съм виновна, че това се случи точно с мен.
Лиза долови мъката в думите й, болката, предизвикана не само от биологичните промени в тялото й. Сюзан беше загубила съпруга си, целият й свят се беше сринал.
Обърна се отново към нея.
Лицето на Сюзан излъчваше смес от емоции — страх, скръб, отчаяние и дълбока самота. Сюзан опря длани една в друга.
— Аз не съм рак. Разбираш това, нали? Разбираше.
Лиза се обърна и извика на Райдър:
— Вдигай нагоре!
— Какво? — Райдър се обърна да я погледне.
Лиза вдигна палец нагоре.
— Няма да кацаме тук! Трябва да се приближим още до руините. — Стана и се придвижи до седалката на помощник-пилота. — Има една река, която минава през град Сием Риеп.
Седна на седалката. Беше проучила картата на района. Градът беше на осем-девет километра оттук. Спомни си думите на Сюзан.
„Десет, най-много петнайсет минути“.
Дали щяха да им стигнат? И собствената й кръв беше пламнала от усещането за неотложност. Минаха няколко секунди, докато си даде сметка за причината. Последните думи на Сюзан.
„Аз не съм рак“.
Сюзан не знаеше нищо за раците от остров Рождество. Лиза не беше говорила с никого за казаното от Пейнтър. Дори на Райдър не беше споменавала. Може би Сюзан беше чула нейните реплики от разговора с Пейнтър, макар по онова време да изглеждаше изпаднала в ступор. Но Лиза не помнеше да е споменавала думата „рак“.
Така или иначе, тя отвори навигационната карта и плъзна трескаво поглед по нея.
Трябваше им място, където да кацнат.
Друго езеро или река…
— Или пък тук — каза тя и придърпа картата по-близо.
— Къде? — попита Райдър, издигна носа на „Морска стрела“ и я насочи високо над езерото.
Лиза премести картата към него и почука с пръст.
— Можеш ли да кацнеш тук? Очите на Райдър се разшириха.
— Ти да не си луда?
Лиза не отговори. Сигурно защото не знаеше какво. Широка усмивка разполови лицето на Райдър.
— Какво пък! Можем да опитаме! — Запален любител на силни изживявания от всякакъв сорт, той се пресегна и я потупа по бедрото. — Харесваш ми, момиче. Онзи твой тип, в Щатите, много ли държиш на него?
Лиза се облегна назад. Когато Пейнтър разбереше какво е направила…
Тя само поклати глава и въздъхна.
23:22
Вашингтон
— Сър, тези джи пи ес координати, които ми възложихте да следя… Отклоняват се от курса.
Пейнтър се завъртя. Работеха заедно с австралийското звено за антитероризъм и специални спасителни операции. Екипите им бяха пристигнали на остров Пусат преди петнайсет минути и се придвижваха към координатите, дадени му от Лиза. Първоначалните сведения от острова бяха смущаващи. „Господарката на морето“ била в пламъци, покрита с нещо като мрежа от въжета и стоманени кабели и наклонена под близо четиридесет и пет градуса. На борда й се водела жестока престрелка.