— А ДНК кодът? — попита заинтригувано Вигор.
— Дава абсолютно същия модел. Дори и при баластното ДНК, което повечето учени смятат за биологичен боклук. Проучването е било повторено и потвърдено. По някаква причина в генетичния ни код е залегнал език. Не знаем какво има да ни каже. Но… — Грей посочи стената. — Това може да е писмената му форма.
Вигор прокара ръка по стената, затаил дъх от благоговение. — Кара те да се питаш… Дали Тритемиус не се е включил някак към този език, докато е бил в състояние на медитация? — После му хрумна нещо друго. — А и древният еврейски — буквите му толкова приличат на ангелската азбука. Дали пък древните писмени езици не са произлезли именно от това, дали не се коренят в някаква наследствена генетична памет? Дали пък този език не е Словото Божие, дали в него не е кодирано нещо от огромна важност, нещо във всички нас?
Вигор премести фенерчето и лъчът му обхвана цялата стена.
— Така или иначе обаче… Всичко това. Какво ни казва?
— Според мен това е генетична карта — каза Грей.
— На какво обаче? — каза Сейчан.
— Сигурно на костенурка — измърмори Ковалски.
Вигор изсумтя пренебрежително, но Сейчан и Грей обърнаха едновременно погледи към Ковалски с еднакви изражения на изненада и потрес.
— Какво има? — попита Вигор, усетил, че пропуска нещо важно.
Грей се приближи и сниши глас.
— Подозирам, че може и да е прав.
— Да съм прав ли? — попита невярващо Ковалски. Грей доразви теорията си за подземната пещера:
— Черупката на костенурката символизира пещерата. А самата костенурка? Според легендата тя символизира превъплъщението на Вишну, ангелско създание. — Грей махна към стената. — А тук имаме данни за някакъв странен биологически процес, за някакво тайно познание. Нещо по-голямо от болестта и нейния причинител. Според мен кодът на стените е нещо като дневник на този процес. Навярно недовършен.
Вигор плъзна поглед по стената.
Откъм светилището горе се разнесе врява.
Тръгнаха вкупом към центъра на помещението. Сапьорският екип, изглежда, приключваше работата си. Шефът им беше оплел в сноп жиците и ги беше включил към електронен детонатор, така че да задействат взрива от светилището горе.
Вигор вдигна поглед и видя някаква жена да се спуска по стълбата. Трудно беше да се различат чертите й в ярката светлина, която се лееше през въздушния отвод.
Ала Грей я позна и пристъпи напред.
— Лиза?!
Горе, при ръба на кладенеца, се появи Насър, придружен от полугола жена. Тя се дърпаше трескаво напред, сякаш искаше да се хвърли в ямата, и сигурно щеше да го направи, ако не бяха дулата на четирите пушки, които й препречваха пътя.
Вигор я зяпна невярващо.
Мили Боже…
Жената светеше.
Кожата й излъчваше сияние в сенките.
Невъзможно.
— Покрийте очите! — изкрещя жената. — Покрийте очите! Вигор не проумяваше за какво говори.
За разлика от Грей. Командирът се втурна покрай Вигор, повлече един брезент, използван от сапьорския екип, метна го връз очите на скулптурата и така прекъсна достъпа на светлината до тях.
Жената горе се свлече като марионетка с прерязани конци. Падна ничком върху отчупено парче от олтарна плоча.
Насър я изгледа смръщено.
Лиза скочи от стълбата и тръгна към тях. Погледът й се стремеше нагоре, но думите й бяха предназначени за всички:
— Съжалявам.
11:05
След десет минути Грей гледаше как и последните от хората на Насър се качват по стълбата. Горе кръг от пушки сочеше към групичката им. Последната торба със сапьорско оборудване изчезна над ръба на кладенеца, изтеглена с едно от двете въжета. Другото остана да виси.
— Защо ни оставят тук? — попита Лиза.
Грей хвърли поглед към надупченото каменно лице и измърмори:
— Мисля, че току-що станахме излишни.
Лиза помълча, после каза тихо: