— Трябва да са някъде долу!
Ала Насър не беше най-непосредствената опасност в момента.
Обедното слънце изливаше безпрепятствено светлината си върху езерото като масло в огън. Наближило и без това критичната си маса, сега то се превърна във врящ казан с могъщи гейзери от газ и вода.
Токсичната експлозия беше започнала.
Никога нямаше да стигнат до стълбището.
Грей наби спирачки и хукна назад, повлече и Лиза и Ковалски. Изкрещя на Сейчан:
— Залегни! Веднага!
После се хвърли на земята, като дръпна Лиза и Ковалски да последват примера му. Пресегна се към захвърления брезент, с който бяха пренесли Сюзан, и го заметна над тримата с надеждата да задържи малко въздух отдолу.
— Затиснете краищата му колкото можете! — нареди на останалите.
После чу пукота на вряща вода, бясна, алчна, съскаща… а сетне дълбок басов плисък, сякаш цялото езеро бе подскочило метър нагоре и после се беше изляло обратно. Вода плисна по глезените му, после се отля.
Въздухът под брезента се превърна в течен огън.
Тримата се сгушиха един в друг, кашляха, давеха се, не можеха да си поемат дъх.
— Сюзан — изграчи накрая Лиза.
12:00
Сюзан изпищя.
Не просто с дробовете си или с вибрациите на гласните си струни. Писъкът изригна от сърцевината на съществото й.
Агонията беше нечовешка и безкрайна. Мозъкът й, все така настроен от слънчевата светлина, продължаваше да регистрира подробно всяко усещане. Лишена от милостта на забвението, тя поемаше всеки детайл в пълната му мощ — попарените си дробове, изгорените си очи, свличащата се кожа. Гореше отвътре навън и писъкът й стигаше до небесата.
Но имаше ли кой да я чуе?
И когато изхвърли всичко от себе си навън, най-сетне откри покоя.
Срина се върху камъка.
Сърцето й се сви още веднъж, доизцеди последните останки от съществото й.
После — нищо.
12:01
— Какво стана със Сюзан? — изграчи отново Лиза.
Грей надзърна под брезента, извил болезнено врат да погледне към каменния нос. Езерото все така вреше, подпалено от яркото слънце. Въздухът над него трептеше, наситен с миазми.
Ала основната маса от газове се издигаше в спирала към отвора, нагоре през шахтата в централната кула на Байон.
Това беше и единствената причина още да са живи.
Ако пещерата беше запечатана както в началото…
Не всички от групичката им бяха извадили този късмет. Сюзан лежеше просната по гръб на каменния нос, неподвижна като статуя. Грей не можа да прецени дали диша. Едва различаваше силуета й през ярката слънчева светлина.
И тогава осъзна друго.
Само върхът на тясната каменна издатина попадаше в обсега на слънчевия сноп.
Сюзан лежеше в сянка… и вече не светеше. Сиянието й беше угаснало като духната свещ.
Но какво означаваше това?
Откъм изпълнения с токсичния излив на езерото храм горе се чуха крясъци. Чу се и трясък от падащи камъни. Разяждащият газ беше отслабил допълнително деликатното равновесие на каменните плочи.
— Трябва да се махнем от пещерата — каза Грей.
— Ами Сюзан? — попита Лиза.
— Можем само да се надяваме, че е изпълнила предназначението си, така, както тя вярваше, че трябва да стане. — Грей се сви от нов пристъп на кашлица. Сега всички имаха нужда от лечението. Вдигна поглед към Ковалски. — Заведи Лиза при стълбището.
— Няма нужда да ми го повтаряш, шефе.
Лиза стисна китката му, докато той се изправяше внимателно, за да не размести брезента над главите им.
— Ти какво ще правиш?
— Трябва да отида за Сюзан.
Лиза надигна брезента да погледне… и побърза да сложи ръка на устата си. Езерото все още клокочеше и плюеше газ.
— Грей, няма начин да успееш.
— Налага се.
— Но тя не помръдва. Взривът ускори излива и тя, изглежда, още не е била готова да го поеме.
Грей си спомни разказа на Марко Поло — как по принуда се превърнали в канибали, пили от кръвта и яли от месото на друг човек, за да оцелеят.
— Мисля, че няма значение дали е жива, или мъртва. Нужно ни е тялото й.
При тези коравосърдечни думи Лиза се сви, но не каза нищо.
— Ще ми трябва брезентът — каза Грей. Ковалски кимна и стисна Лиза над лакътя.