— Нямаш проблем. За мен остава момичето.
Грей се дръпна настрани, докато брезентът не увисна около тялото му. Той уви стегнато главата си, като остави само тесен процеп, през който да вижда. Чу Ковалски и Лиза да се отдалечават на бегом.
Нов трясък на сринала се скала в кухината горе.
Като сигнален пистолет за начало на състезание.
Привел ниско глава, Грей хукна към скалния нос.
Трийсет метра.
Нищо работа.
Натам и обратно.
На крачки от брега Грей влетя в булото от токсични миазми. Задържа дъха си. Въпреки това беше като удар в огнена стена. Сякаш някой лисна вряла вода в очите му. Полезрението му се стесни до малка точка, и тя размазана от изобилните сълзи. Очите му на практика бяха безполезни, така че Грей стисна клепачи, затвори процепа в брезента и хукна слепешката, като броеше наум крачките.
Стигна до трийсет и рискува да надзърне за миг. Посрещна го гледка от преизподнята.
Ала през раздиращата болка в очите си Грей зърна белееща се, безжизнена ръка. Само на крачка. Пристъпи, наведе се и я хвана. За щастие, ръката вече не светеше, нито изгаряше при допир. Ала Грей нямаше как да вдигне тялото. Тръгна назад, като го влачеше за ръката. Брезентът се мотаеше в краката му и го бавеше. Накрая се принуди да го захвърли, като преди това си пое дъх.
Дъх, който го срина на колене.
Гърдите му се свиха в спазъм, гърлото му пламна.
Все едно беше вдишал огън.
Изправи се и отново тръгна напред, спъваше се, залиташе, влачеше Сюзан, бързаше.
Кожата му гореше, сякаш го налагаха с камшици.
„Няма да успея!“
Огън.
Пламък.
Спъна се и пак падна на колене.
„Не!“
А после пак се изправи… но не сам.
— Държа те — каза тя в ухото му.
Сейчан.
Беше провряла ръка под мишниците му и го влачеше напред. Върховете на ботушите му изстъргаха по камъка.
Изграчи безсилно към Сейчан и пак се закашля.
Но тя го разбра, макар думите така и да не бяха излезли от устата му.
— Ковалски има грижата.
— Тук съм, шефе — каза зад него бившият моряк. — Голям спринт беше, признавам ти го. Е, падна на три крачки от финала, но нали затова са приятелите.
Докато кретаха на прибежки покрай езерото, встрани от бурята в центъра, Грей постепенно възвърна зрението си. Краката му спряха да се подгъват.
Въпреки това нямаше да се справи без помощта на Сейчан, която поемаше наполовина тежестта му.
— Благодаря ти — прошепна той в ухото й.
Бузата й беше покрита с мехури, едното й око — затворено от голям оток.
— Хайде просто да се махнем оттук — каза тя. Май беше повече раздразнена, отколкото облекчена.
— Права си, маце — додаде Ковалски.
Грей хвърли поглед назад към езерото. Нещо полетя надолу през дупката в тавана и увисна като стръв на въдица. Залюля се, после се успокои.
Голяма и очевидно тежка торба.
— Бомба… — прошепна Грей.
— Какво?! — невярващо попита Ковалски.
— Бомба — повтори Грей по-силно.
Явно Насър още не беше приключил с тях.
— А, не… — Ковалски ускори крачка и намести Сюзан на рамото си. — Защо някой все се опитва да ме гръмне, по дяволите!
12:10
Откъм подземната камера се чуха викове и отекнаха в тесния проход на стълбището.
Лиза искаше да се върне долу. Изоставила беше другите на произвола на съдбата, но трябваше да помогне и на Вигор.
— Продължавай да въртиш! — изпъшка той. Пот се стичаше по лицето му. Хвърли поглед към стълбите, после отново погледна Лиза. — По виковете им съдя, че ще е добре да побързаме.
Двамата се мъчеха да развият огромен бронзов болт. Върху голямата му колкото чиния глава беше изобразено разпятие. Болтът сякаш нямаше край — благодарение на усилията им вече стърчеше с шейсетина сантиметра от каменната арка над вратата.
Още колко трябваше да въртят, за Бога?
Удвоиха усилията си.
Задъхан и без да спира, Вигор цитира края на вдълбания надпис:
— „И ето, стана голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробна и седеше върху него“. Най-напред се опитах да отместя някак самата врата, но бързо се отказах. После се сетих за последното изречение. „И нека я отвори само онзи, който е силен в своята вяра.“ Което очевидно сочи към разпятието. Трябваше да се сетя още отначало.