— Знаех, че ще ни претърсят преди срещата в бара. Финтът с тоалетната беше единственият начин да се сдобием с оръжие след това. И да остане у нас, докато не разбера, че родителите ми са на сигурно място.
Ковалски изсумтя.
— Това копеле е трябвало да гледа по-внимателно „Кръстникът“.
Лиза извика зад тях:
— Пейнтър се обажда!
Пръстите на Грей се стегнаха около дръжката на пистолета.
— Родителите ми? Какво?…
— Вече попитах. Спасени са. И са добре. Грей издиша продължително. „Слава Богу!“ Изкашля се да прочисти гърлото си.
— Кажи на Пейнтър да организира карантина по най-бързия начин, в радиус от десетина километра около руините.
Представи си облака токсични газове, наситени с щама на Юда. Портата беше отворена само за десетина минути, а после бомбата на Насър я беше затворила завинаги. Поне това беше някаква утеха. Ала колко от вируса беше излязъл на свобода?
Погледна Сюзан. Тя седеше сгушена до входа. Ковалски стоеше до нея. Беше ли успяла? Помисли си за малката им група тук, на дъното на кладенеца. Всеки от тях беше дал своя принос. Дано всичко това да не беше напразно.
Лиза се обади отново:
— Вече са вдигнали на крак местните власти.
Грей плъзна поглед по отвора на кладенеца. Войската на Гилдията още обикаляше храма.
— Значи му кажи, че малко помощ ще ни дойде добре. Лиза предаде думите му… после свали телефона.
— Каза, че помощта вече е на път. Каза също да погледнеш нагоре.
Грей вдигна глава. Синьото обедно небе беше нашарено от ястреби с широко разперени крила. Десетки, стотици сякаш, стичащи се от всички посоки. Само че тези ястреби бяха въоръжени с картечници.
Грей посегна за телефона.
Лиза го пъхна в ръката му.
Грей го вдигна до ухото си.
— Нали уж се разбрахме да не включваш местните сили?
— Е, не бих нарекъл въздуха десет хиляди метра над земята „местен“. Освен това аз съм ти шеф. А не обратното.
Грей все така гледаше към небето.
Ударният отряд зави към руините и се разгърна в бойна формация. Всеки войник разполагаше с прикрепен за гърба малък делтаплан, като миниатюрни криле на изтребител, които позволяваха скок от голяма височина.
Спускаха се надолу.
Спирала след спирала.
После, по сигнал, войниците дръпнаха въженцата и крилете им се отделиха в унисон. Миг по-късно се разтвориха парашутите, които трябваше да убият скоростта на падането в последния отрязък от скока. Като участници в грижливо отрепетиран танц, летящите войници свиха обръча около целта.
Явно и други бяха забелязали драматичната им поява. Чу се тропот на ботуши по камък, отдалечаваше се. Грей си представи как наемниците на Гилдията си плюят на петите с надеждата да се разкарат незабелязани от бойното поле.
Но не всички проявиха подобно благоразумие.
От различни посоки се чу стрелба. Единична отначало, после все по-яростна. Престрелката продължи цяла минута. Един парашут се стрелна над кладенеца, войникът стреляше от въздуха. После още един, вдигнал високо крака, готов да кацне сред руините. Още се приземиха наблизо, водени навярно от сигнала на телефона, който Грей държеше в ръката си.
Някакъв мъж се наведе в кладенеца.
Грей едва не го застреля, преди да разпознае униформата.
Военновъздушни сили на САЩ.
— Добре ли сте бе? — извика новодошлият с австралийски акцент, докато разкачваше парашута си.
Лиза избута Вигор, мина напред и извика невярващо:
— Райдър?
Той й се ухили отвисоко.
— Тоя твой мъж… Пейнтър… голяма работа е, да знаеш! Позволи ми да участвам. Е, не е като да пълзиш по метална мрежа в компанията на канибали, а отгоре ти да трещят гръмотевици, но… пак си беше чудничко.
Някой извика.
Райдър вдигна ръка, че е разбрал, после отново погледна в кладенеца.
— Дръжте се! Стълбите идват! — После се дръпна и изчезна от погледа им.
Грей продължи да наблюдава отвора горе за врагове.
Друго не му оставаше.
Е, имаше още едно, последно нещо.
Вдигна отново телефона до ухото си.
— Шефе?
— Да?
— Благодаря ти, че не ме послуша.
— Нали за това съм ти шеф.
19.
Предател
14 юли, 10:34