— Повече никъде няма да ходя.
12:02
Грей вървеше по алеята през парка на клиниката. Беше с дънки и разпасана риза с тропически мотиви. Хубаво беше да носи нормални дрехи след седмица в болнична пижама. Хубаво беше и да излезе навън, под слънцето, макар че дробовете му още не бяха съвсем наред, а очите му смъдяха от ярката светлина. Още не беше оздравял, но след принудителната едноседмична карантина натрупаната енергия вече избиваше в раздразнителност.
Ускори крачка. Беше обиколил цялата градина — пълен кръг около клиниката. Не искаше изненади.
Планирал го беше цели три дни, а сега се налагаше да ускори графика. Портата на клиниката се появи пред него.
Беше им позволено да излизат, но само в границите на селото.
Грей мина пред висок жив плет и се натъкна на малка ниша, частен олтар с дебел Буда, увит в червена коприна. Няколко молитвени пръчици се валяха на земята пред статуята, но в момента димът идваше от друг източник.
Ковалски се беше облегнал на статуята с длан върху каменната глава. Извади пурата от устата си и издуха дълга струя дим.
— Жестоко… — изпъшка доволно.
— Откъде взе… о, няма значение. — Грей протегна ръка. — Намери ли онова, за което те помолих?
Ковалски загаси пурата си в рамото на статуята. Дори Грей потръпна от това небрежно светотатство.
— Намерих, ама за какво ти е всичко това? — попита Ковалски и извади увит в хартия пакет иззад гърба си. — Подкупих сестрата, докато ме миеше с гъба. Е, сестрата беше мъж, вярно. Трябва да забранят на мъже да стават медицински сестри, противоестествено е. Така или иначе, онзи се оказа пич и успя да ти намери каквото искаше.
Грей взе пакета и тръгна да си ходи. Ковалски скръсти ръце и свъси разочаровано вежди, даже въздъхна тежко-тежко. Грей се обърна.
— Какво има?
Ковалски отвори уста… и я затвори.
— Какво? — настоя Грей. Ковалски размаха ръце във въздуха.
— Първо… ами, през цялото време не гръмнах дори веднъж. Нито с пушка, нито с пищов, нито дори с водно пистолетче! Така де, все едно пак ме бяха пратили да охранявам някоя тъпотия във Вашингтон. Толкова се старах, а какво получих — игли в задника.
Грей само го гледаше немигащо. Това беше най-дългата реч, излизала досега от устата на Ковалски. Явно въпросът наистина го вълнуваше.
— Просто казвам, че… — изломоти Ковалски и изведнъж се смути.
Грей въздъхна.
— Ела с мен. — Обърна се и тръгна към портата. Наистина беше задължен на якия охранител.
Ковалски го настигна.
— Къде отиваме?
Грей го поведе към портата. Постовите им кимнаха. Грей пъхна пакета под мишница и извади портфейла си. Измъкна една банкнота и я даде на Ковалски, докато излизаха навън.
— И какво да я правя тая десетачка? — попита бившият моряк.
Грей направи още няколко крачки напред и посочи група селяни, които се трудеха край пътя. Трудеха се в тайландски стил. Четирима мъже и двете им товарни животни.
— Виж… слонове — каза Грей.
Ковалски погледна към черния път, погледна към десетачката в ръката си, после пак към слоновете. Ухили се широко. Тръгна напред, после се обърна към Грей, направи върховно усилие да изрази благодарността си, не успя и пое отново към целта си.
— О, да, пази се, слонче, че идвам… — Вдигна ръка и извика: — Хей, вие! Със слоновете!
Грей се обърна и хлътна през портата. „Горкият слон“.
12:15
Вигор си почиваше в леглото. Очилата за четене бяха кацнали на носа му. На нощното шкафче бяха натрупани книги, които скриваха изцяло гледката към купата със златни рибки. От другата страна на леглото беше струпал принтирани статии — за ангелската писменост, Марко Поло, историята на кхмерите, руините на Ангкор.
В момента препрочиташе за четвърти път един доклад, за който Грей беше споменал — статия в списание „Сайънс“ от 1994 — та за проучване върху връзката между човешките езици и ДНК кода.
„Удивително…“ Движение при вратата на стаята привлече вниманието му. Вигор вдигна очи и видя Грей.
— Пиърс! — извика го.
Грей спря на вратата, погледна си часовника, после подаде глава през прага.
— Да, монсеньор?
Вигор се учуди от тази проява на официалност. По някаква причина Грей беше на тръни. Махна му да влезе.