— Толкова ли си сигурен?
Погледите им се срещнаха. И изведнъж Грей вече не беше толкова сигурен.
Тя го удари с лакът в слепоочието.
— За Бога!
— От това окото ти определено ще се затвори. — Сейчан потри устните си, оглеждаше го, така както художник преценява недовършеното си платно. После каза: — Аз съм къртицата, Грей.
— Какво?!
— Къртица, внедрена в Гилдията.
Заби юмрук в другото му око. Причерня му.
— И аз съм от добрите, Грей. Мислех, че и сам ще се сетиш. Грей лежеше замаян — и от думите, и от ударите й.
— Двоен агент? — изграчи невярващо. — Преди две години ти ме простреля! От упор в гърдите.
Тя вдигна отново юмрук.
— Знаех, че си с течна телесна броня. Не се ли запита защо и аз бях с такава? Разочароваш ме, Грей.
Юмрукът й се спусна като парен чук и главата му отново отхвръкна назад. После Сейчан стисна с два пръста основата на носа му, сякаш се чудеше дали да не го счупи.
— Ами антраксната бомба — попита той. — Във Форт Детрик?
— Вече беше стерилизирана. Обезвредена. Планът ми беше да улича създателя й.
— Но… кураторът във Венеция? — изпъшка той. — Убила си го хладнокръвно.
Тя заби нокти в лявата му буза и я раздра.
— Ако не го бях убила, Насър щеше да изтреби цялото му семейство. Него, жена му и дъщеря му.
Грей я погледна, примижал от болка. Сейчан имаше отговор за всичко.
Тя вдигна ръка, измерваше разстоянието до носа му.
— И няма да спра… не и след цели пет години работа, не и сега, когато съм на крачка да разбера кой ръководи Гилдията.
Замахна, но този път Грей хвана китката й.
Тя се наведе напред, отпусна цялата си тежест върху гърдите му.
— Сейчан…
Тя го погледна. Мускулите й бяха напрегнати, очите й горяха, сякаш я измъчваше силна болка. Погледите им се срещнаха. Тя го гледаше изпитателно, сякаш търсеше нещо. Май не го намери. За миг в очите й се мярна разочарование. Съжаление също… и самота може би. После всичко изчезна.
Удари го с другия си лакът, право в ухото, и пред очите му затанцува рой звезди. Грей пусна ръката й. Тя се дръпна и стана.
— Това ще свърши работа — измърмори и се обърна.
Отиде при дрехите, които й беше донесъл, смъкна болничната роба и бързо облече униформата на медицинска сестра, включително копринения шал, който трябваше да скрие заздравяващите рани по лицето й. През цялото време остана с гръб към Грей.
— Сейчан?
Вече облечена, тя не каза нито дума, а тръгна към вратата. Дори не се обърна, само го помоли за едно последно нещо. Помоли го тихо, сякаш му хвърляше спасително въже.
— Довери ми се, Грей. Ей тоничко дори. Поне това съм си заслужила.
И преди да е отговорил, излезе. Вратата се затвори.
„Довери ми се…“
Бог да му е на помощ, но наистина й вярваше.
Надигна се в леглото. Лицето му пулсираше, едното му око беше започнало да отича.
Минаха петнайсет минути. Достатъчно, за да се е измъкнала от клиниката.
Най-накрая Пейнтър отвори вратата и влезе.
— Чу ли всичко? — попита Грей.
— Да, микрофончето е от най-чувствителните.
— Дали казва истината?
Пейнтър се намръщи и погледна към вратата.
— Сейчан е изпечена лъжкиня.
— Няма как да не е. Иначе не би оцеляла в Гилдията. Пейнтър го откопча.
— Така или иначе, пасивният датчик, който имплантирахме в корема й по време на операцията, ще ни позволи да следим движенията й.
— А ако от Гилдията разберат?
— Направен е от пластмасов полимер, който не се вижда на рентгенова снимка. Няма как да го засекат.
„Освен ако не й разпорят корема“. Грей се изправи.
— Това не е редно. Знаеш го.
— Правителството се съгласи да я пуснем на свобода само при това условие.
Грей си спомни очите й, вперени в него.
Две неща знаеше със сигурност.
Че не го беше излъгала.
И че дори сега не беше свободна.
ЕПИЛОГ
11 август, 08:32
Такома Парк, Мериланд
— Свършили са страхотна работа — каза Грей.
Баща му плъзна напоения с течен восък парцал по капака на любимия си форд тъндърбърд. Бяха освободили колата от полицейския гараж за веществени доказателства и я бяха докарали тук с влекач. Пейнтър беше уредил да я реставрират в най-добрата работилница за класически модели на територията на щата. Баща му си я беше прибрал миналата седмица, но сега Грей я виждаше за пръв път.