Баща му отстъпи крачка назад, с ръце на кръста. Облечен беше с омазнена тениска и шорти до коленете, фукаше се с новия си крак — още един подарък от Сигма, създадена в АИОП и изключително реалистична на вид протеза. Ала не протезата притесняваше баща му в момента.
— Грей, какво мислиш за тези нови тасове? Май не са толкова хубави като предишните, а?
Грей заобиколи автомобила и застана до баща си. Лично той не виждаше никаква разлика.
— Прав си — каза. — Не струват.
— Хммм — измърмори баща му. — Затова пък са без пари. Този твой Пейнтър се оказа много щедър тип.
Грей започваше да се досеща накъде отива разговорът.
— Татко…
— С майка ти си поговорихме надълго и нашироко — каза баща му, все така загледан в тасовете. — Смятаме, че не трябва да напускаш Сигма.
Грей се почеса по главата. Оставката беше в джоба му. Когато се върна от Камбоджа, завари баща си в болница, с белези от тазер по гърдите. Ръката на майка му беше в шина заради пукната кост на китката. Най-зле му подейства насиненото й око.
И всичко това заради него.
Едва не си изтърва нервите в болницата.
Каква сигурност можеше да предложи на родителите си, ако останеше в Сигма? От Гилдията знаеха кой е и къде да намерят семейството му. Единственият начин да ги опази беше да напусне Сигма. Пейнтър се опита да го убеди, че Гилдията няма да се занимава повече с тях. Възмездието и отмъщението не беше в стила й. А при нова мисия Пейнтър лично щял да има грижата родителите му да бъдат прибрани на сигурно място, преди Грей да потегли.
Само че някои мисии ти се стоварваха със сто километра в час на входната алея.
Тях нямаше как да предвидиш.
— Грей — настоя баща му, — това, с което се занимаваш, е важно. Не бива тревогите ти за нас да те спират.
— Татко…
Баща му вдигна ръка.
— Казах каквото имах да казвам. Ти сам ще решиш. Аз трябва да реша дали тези тасове ми харесват, или не.
Грей понечи да се обърне.
Баща му посегна, стисна го за рамото и го дръпна към себе си за кратка прегръдка. После побърза да го бутне назад.
— Иди да видиш какво прегаря майка ти за закуска. Грей тръгна към задната врата и на прага се сблъска с майка си.
— А, Грей. Тъкмо говорих с Кат по телефона. Каза, че си щял да ходиш у тях тази сутрин.
— Преди да отида в службата, да. Събрах някои неща на Монк, на верандата са. Татко ми позволи да взема форда, за да помогна на Кат следобед.
— Знам, че погребението е чак след два дни, но имам тук едни кексчета. Ще ти дам да й занесеш.
— Кексчета? — подозрително попита Грей.
— Не се тревожи. Купих ги от пекарната. А, приготвила съм и някои играчки за Пенелопе. Намерих едно страхотно гащеризонче със слончета и…
Той продължи да кима: знаеше, че рано или късно майка му ще млъкне.
— Кат държи ли се? — попита накрая тя. Грей поклати глава.
— В общи линии.
„В общи линии — не“.
Майка му въздъхна.
— Ще ида да загъна кексчетата. Когато я видях за последен път, беше тънка като вейка милата.
Малко по-късно майка му му тикна в ръцете хартиен пазарски плик, натъпкан с кексчета. Грей тръгна към предната веранда. Беше струпал там няколко картонени кутии. В тях беше прибрано всичко от шкафчето на Монк в офисите на Сигма, както и някои неща, които бяха останали в апартамента на Грей.
Имаше и една кутия, която Грей трябваше да занесе в погребалния дом. Райдър Блънт, милиардерът, беше пратил протезата на Монк — наложило се да среже подпората на крилото, за да я извади. Кат отказа да я погледне дори. И Грей не я винеше. Но беше помолила да я сложат в празния ковчег, който щяха да спуснат в гроба в националното гробище „Арлингтън“. Разбрали се бяха всеки да донесе по нещо, което да сложи в ковчега. Нещо за спомен от Монк.
Грей беше намерил копие от любимия му филм. Монк го беше забравил в апартамента му след една „киновечер“ с много пица и пуканки. „Звукът на музиката“. Монк знаеше всички текстове наизуст, пееше заедно с актьорите и подрусваше Пенелопе на коляно. Монк имаше най-голямото сърце на света.
И щеше да бъде страхотен баща.