— Резултатът излезе преди час. Доктор Барнхарт откри в тъканите на пациента активна отрова.
— Не разбирам. Пациентът е бил убоден от риба-камък, докато се е мотаел в делириум из дъждовната гора?
Нечий глас зад нея отговори на въпроса й:
— Не.
Лиза се обърна. Висок мъж стоеше на прага, едрата му снага едва се побираше в защитния костюм. Обточеното му с прошарена брада лице съответстваше на ръста му, но не и на деликатния му ум. Доктор Анри Барнхарт влетя в стаята като товарен влак.
— Според мен изобщо не се е убол на риба-камък. Въпреки това е поразен от отровата.
— Как е възможно това?
Барнхарт пренебрегна въпроса й и се обърна към шефа на екипа от СЗО.
— Оказах се прав, доктор Линдхолм. Взех от доктор Милър културите с Propionibacterium и ги подложих на анализ. Вече няма никакво съмнение.
Линдхолм пребледня.
— Какво?! — попита Лиза.
Токсикологът се наведе и придърпа грижливо одеялото върху неизвестния пациент, неочаквано нежен жест за толкова едър мъж.
— Бактерията — каза той, — въпросната Propionibacterium… произвежда отрова, еквивалентна на тази на рибата-камък, и то в количества, достатъчни да разядат тъканите на този човек.
— Това е невъзможно!
— И аз казах същото — изсумтя Линдхолм. Лиза не му обърна внимание.
— Propionibacterium не произвежда никакви токсини — каза тя. — Безвредна е.
— Не мога да обясня как или защо — каза Барнхарт. — Без сканиращ микроскоп не мога да кажа нищо повече. Но в едно мога да ви уверя, доктор Къмингс. Тази безвредна бактерия незнайно как се е трансформирала в един от най-гадните микроорганизми на планетата.
— Как така се е „трансформирала“?
— Според мен пациентът не се е сдобил с микроорганизма от външен източник. Мисля, че е бил част от нормалната му бактериална флора. И онова, на което е бил изложен, каквото и да е било то, е променило биохимията на бактерията, прекроило е основната й генетична структура и я е направило отровна. Превърнало я е в разяждаща плътта гадост.
На Лиза това все още й звучеше като лоша шега. Не можеше да го приеме без допълнителни доказателства.
— Моят партньор, доктор Кокалис, разполага с преносима криминологична лаборатория. Всичко е сглобено и готово за работа. Ако искате…
Въпреки ръкавицата усети как нещо блъсва ръката й отзад. Едва не подскочи. Обърна се стреснато — старецът в леглото отново протягаше ръка към нея. Прикова я отчаяно с поглед. Устните му, напукани и сухи, потръпнаха мъчително.
— Сю… Сюзан…
Лиза хвана ръката му. Човекът явно още беше в делириум и я бъркаше с някого. Стисна окуражително пръстите му.
— Сюзан… къде е Оскар? Чувам го да лае в гората… — Очите му се подбелиха. — … Лае… помогни му… но не… не влизай във водата… — Лиза усети как пръстите се отпускат в ръката й. Клепачите му се затвориха и сложиха край на това кратко и объркано прояснение.
Една сестра пристъпи към леглото и провери жизнените показатели на пациента. Беше изгубил съзнание. Лиза пъхна ръката му под одеялото.
— Тази криминологична лаборатория на доктор Кокалис — почна властно Линдхолм. — Трябва ни. За да потвърдим или отхвърлим безумното предположение на доктор Барнхарт.
— Бих предпочела да изчакаме Монк — каза Лиза. — Част от оборудването е със специален дизайн. Без неговите указания може да го повредим.
Линдхолм се намръщи, не толкова на нея, колкото на живота по принцип.
— Добре. Партньорът ви трябва да се върне до час. Доктор Барнхарт, междувременно можете да вземете пробите, които са ви необходими.
Холандският токсиколог кимна любезно, но на Лиза й се стори, че го вижда как вдига многозначително вежди, когато шефът на екипа от СЗО тръгна към вратата. Самата тя го последва и излезе от малката каюта.
Барнхарт извика след нея:
— Ще ми кликнете на пейджъра, когато доктор Кокалис се върне, нали?
— Разбира се. — И тя като всички нямаше търпение да разбере истината. Но в същото време се боеше, че още са далеч от нея. Нещо ужасно ставаше тук.
Но какво?
Надяваше се Монк да се върне скоро.
Сети се за последните думи на пациента.
„Не влизай във водата…“
11:35
— Ще трябва да си пробваме късмета с плуване — каза Монк.