Имали бяха дори и в АИОП.
Пейнтър още усещаше жилото на онова предателство.
Сега обаче в ръцете им беше попаднал ключов оперативен агент на Гилдията.
Той влезе в приемната на кабинета си и секретарят му, Брант Милфорд, се отдръпна от бюрото си. Мъжът беше в инвалидна количка — Шрапнел от взривена кола в Босна беше наранил гръбнака му.
— Сър, имате повикване по сателита от доктор Къмингс.
Пейнтър спря изненадан. Не очакваше Лиза да докладва толкова скоро. Лек пристъп на тревога се промъкна през миш-маша от отговорности, който му се беше стоварил на главата тази нощ.
— Ще говоря от кабинета. Благодаря ти, Брант.
Влезе в кабинета си и затвори вратата. Три плазмени монитора висяха на стените около бюрото му. Засега екраните бяха тъмни, но скоро щяха да оживеят и да почнат да предават информация от звената към централното командване. За момента това можеше да почака. Той се пресегна през бюрото към телефона и натисна примигващия бутон.
По план Лиза трябваше да докладва рано сутринта, когато на индонезийските острови щеше да се стъмва. Бяха се разбрали да се чуват по това време, точно преди тя да си легне. Хем тя да докладва за случилото се през деня, хем той да й пожелае лека нощ.
— Лиза?
Връзката не беше много добра, на моменти дори се губеше.
— Пейнтър, радвам се да… чуя. Знам, че си зает. Брант спомена за някаква криза, така че едва ли… до мен.
— Не се притеснявай. Не е точно криза, по-скоро възможност. — Приседна на ръба на бюрото. — Защо се обаждаш толкова рано?
— Нещо изскочи тук. Пратих богат набор от технически данни на момчетата от изследователския. Искам някой да провери резултатите на тукашния токсиколог доктор Барнхарт.
— Ще се погрижа лично. Но кое е толкова спешно? — Усетил беше напрежението в гласа й.
— Ситуацията тук може да се окаже по-сложна, отколкото предполагахме.
— Знам. Чух за последиците от токсичния облак, преминал през острова.
— Не… да, това е ужасно, разбира се… но може да се окаже още по-сериозно. Изолирахме някои странни генетични аномалии, проявяващи се при вторичните инфекции. Находките са меко казано смущаващи. Реших, че ще е най-добре да координирам работата си с учените и лабораториите на Сигма възможно най-скоро, така че нещата да се задвижат, докато доктор Барнхарт работи по предварителните си тестове.
— Монк помага ли на токсиколога?
— Той още е на терен, събира проби. И дано събере повече, защото ще ни трябват.
— Ще предупредя Дженингс от нашия научен отдел. Той ще събере хората си и ще координира нещата от наша страна.
— Идеално. Благодаря.
Въпреки решимостта си Пейнтър не можа да избяга от личната си тревога. Откакто беше възложил тази мисия на Лиза, се опитваше да балансира между чувствата си и отговорностите си на директор, да запази необходимата професионална дистанция, но нещо не му се получаваше. Изкашля се и каза:
— Ти как си?
От другата страна на линията Лиза изсумтя през смях, уморено, но и толкова познато.
— Добре съм. Но едва ли някога пак ще поема на морско пътешествие с луксозен кораб.
— Опитах се да те предупредя. Глупаво е човек да се пише доброволец, това е всемирен закон. „Искам да дам своя принос. Да бъда полезна“ — с лека усмивка, имитираше я. — Видя ли сега какво си докара? Билет за романтично пътешествие до ада.
Тя се засмя с известна горчивина, но гласът й бързо се снижи до по-сериозен тон, малко несигурен.
— Пейнтър, може би наистина беше грешка… че дойдох тук. Знам, че формално погледнато не съм член на Сигма. Може би надцених възможностите си.
— Ако смятах, че е грешка, нямаше да ти възложа задачата. В интерес на истината, бих се възползвал от всеки претекст да те спра. Но като директор съм длъжен да пращам най-подходящите за всеки отделен случай хора. А с твоето медицинско образование, с доктората ти по физиология, с опита ти в проучвания на терен… за тази мисия ти беше най-подходящият човек.
Дълго мълчание последва думите му. Пейнтър дори си помисли, че връзката се е разпаднала.
— Благодаря — каза накрая Лиза.
— Така че не ме разочаровай. Трябва да се грижа за репутацията си.