Тя изсумтя отново, този път с повече усмивка в тона.
— Наистина трябва да поработиш още върху уменията си за общуване с подчинените.
— Как ти се струва това тогава: грижи се за себе си, пази си гърба и се върни възможно най-скоро?
— По-добре е.
— Мога и още по-добре. — После каза сериозно: — Липсваш ми. Обичам те. Искам да те прегърна.
Наистина му липсваше. Липсваше му до степен на физическа болка.
— Видя ли? — каза тя. — С малко практика може да станеш адски убедителен.
— Знам — отвърна той. — Изпробвах същата реплика и върху Монк.
Това предизвика искрен смях от другата страна на линията и разкара тревогите му отпреди миг. Лиза щеше да се справи. Той вярваше в нея. А и Монк беше обещал да я наглежда. Иначе по-добре изобщо да не му се мярка пред очите…
Преди да е казал още нещо, секретарят му се появи на прага и почука леко. Пейнтър му даде знак, че го слуша.
— Извинявайте, че ви прекъсвам, директоре, но имате друго обаждане. На личната ви линия. От Рим. Монсеньор Верона. Стори ми се притеснен.
Пейнтър сбърчи вежди и каза в слушалката: — Лиза…
— Чух. Зает си. Като се върне Монк, ще уведомим Дженингс за ситуацията тук. А ти се връщай на работа.
— Пази се.
— Обещавам — каза тя. — И между другото, аз също те обичам.
Връзката прекъсна и бутонът изгасна.
Пейнтър си пое дъх, после натисна бутона на частната си линия. „Защо се обажда монсеньор Верона?“ Знаеше, че командир Пиърс бе имал романтична връзка с племенницата на монсеньора, но това беше приключило преди почти година.
— Монсеньор Верона, тук е Пейнтър Кроу.
— Директор Кроу, благодаря, че приехте обаждането. Опитвах се да открия Грей, но той не вдига.
— Съжалявам. Искате ли да му предам някакво съобщение?
Не си направи труда да обяснява защо Грей е станал неоткриваем. Макар че монсеньор Верона беше помагал на Сигма в миналото, настоящата криза засягаше само малцината с най-високо ниво на достъп до секретна информация.
— Случи се нещо необичайно тук, във Ватикана… в тайните архиви, ако трябва да съм точен. Не съм съвсем сигурен какво означава, но на мен поне ми прилича на послание или предупреждение. Оставено за мен, а навярно и за командир Пиърс.
Пейнтър се изправи, заобиколи бюрото си и седна на стола.
— Какво послание?
— Някой е влязъл в Кулата на ветровете миналата седмица и е нарисувал на пода символа на Кралския драконов Двор.
Пейнтър се облегна назад, притеснен от съвпадението. Преди две години Грей и монсеньор Верона бяха обединили усилията си в изкореняването на опасна секта, свързана с Драконовия двор. Бяха успели… но не без външна помощ, изискваща сътрудничество с отколешен враг, оперативен агент от Гилдията.
Сейчан.
А сега убийцата беше тук.
Пейнтър не обичаше съвпаденията. Никога не ги беше обичал, сега пък — съвсем. Годините като директор на Сигма бяха изострили вродената му параноя още повече.
— Някой видял ли е човека, нарисувал символа? — попита той.
— Бегло. Бил е сам, ако не друго. Промъкнал се е през системата за сигурност, сякаш Ватиканът е някакъв супермаркет. Само една от камерите е уловила нещо, но и то е твърде размазано. Не е бил обикновен крадец. Аз лично се сещам само за един човек, който е в състояние да влезе във вътрешния охраняван периметър и след това да излезе, без да остави следа. Същият човек, когото помним от съвместната ни работа срещу Драконовия двор в миналото.
По всичко личеше, че монсеньор Верона не отстъпва по параноя на Пейнтър.
— А и драконовата рисунка на пода — продължи Вигор. — Явно е послание, а може би и напомняне за неизплатен дълг.
— Смятате, че е била онази жена от Гилдията, Сейчан — каза Пейнтър. — Същата, която ви помогна да победите Драконовия двор?
— Именно. И ако успеем да я открием и да я питаме…
Пейнтър си даде сметка, че по-нататъшното премълчаване само ще осуети разкриването на истинската заплаха. Изглежда, кръгът на малцината посветени току-що се беше разширил по посока Рим.
— Сейчан е тук — каза той. — При нас.
— Какво?!
Пейнтър разказа кратката версия за изненадващата поява на убийцата, която се беше появила като гръм от ясно небе, ранена и очевидно преследвана.
Вигор загуби ума и дума за миг… после заговори бързо:
— Трябва да я разпитате. Ако не заради друго, то за да ви каже защо е оставила посланието си на пода.