Накрая говорещият мина на английски, със силен акцент:
— Този кораб вече е наш. Всички палуби се патрулират. Всеки, който излезе в коридора, ще бъде убит без предупреждение. Никой няма да пострада, докато се подчинявате. Това е всичко.
Речта завърши със статичен шум.
Анри натисна бравата на вратата, за да е сигурен, че е заключено, после пристъпи към Лиза.
— Превзели са кораба. Нападението очевидно е било планирано предварително.
Лиза се сети за „Акиле Лауро“, италиански туристически лайнер, отвлечен от палестински терористи през 1985 — а. В по-ново време, през 2005 — а, сомалийски пирати бяха нападнали друг туристически кораб близо до източното африканско крайбрежие.
Обърна се към прозорчето и плъзна поглед по катерите, които патрулираха във водата долу, всеки с екипаж от маскирани въоръжени мъже. Приличаха на пирати, но тя не мислеше, че са такива.
Май се беше заразила от параноята на Пейнтър.
Нападението беше твърде добре координирано, за да е случаен пиратски набег.
— Няма съмнение — каза Анри, — че ще опоскат кораба до голи дъски, след което ще духнат сред островите. Ако не им се пречкаме пред погледа и успеем да…
Уредбата изпращя и нов глас заговори по корабния интерком. На английски. Казаното не беше повторено на друг език.
— Следните пасажери да се явят на мостика. В рамките на следващите пет минути. Да се приближат с ръце на главите и сплетени пръсти. Неявяването ще доведе до смъртта на двама пасажери за всяка минута закъснение. Най-напред ще застреляме децата.
Последва списък с имената:
Доктор Джийн Линдхолм.
Доктор Бенджамин Милър.
Доктор Анри Барнхарт.
И накрая: доктор Лиза Къмингс.
— Имате пет минути. Радиото млъкна. Лиза все така гледаше през прозореца.
— Това не е обикновено отвличане. „И това не са обикновени пирати“.
Преди да е обърнала гръб на прозорчето, Лиза мярна един джет, който пореше водата към „Господарката на морето“ — Задницата му вдигаше висок фонтан. Джетът се провираше умело между отломките. Не се виждаше кой го управлява. Човекът зад кормилото се беше навел много ниско.
И не без основание.
Два катера го преследваха на хвърлей разстояние, право през пламъците и димящите отломки. Припламваха дула на карабини.
Лиза поклати глава, удивена от глупостта на типа с джета.
Един хеликоптер се спусна в полезрението й, насочил се право към джета. На Лиза не й се гледаше, но се чувстваше някак задължена, сякаш за да отдаде чест на самоубийствената атака.
Хеликоптерът се килна в широк заход с отворена странична врата.
Валмо дим блъвна от вътрешността му.
Гранатохвъргачка.
Джетът избухна в кълбо дим, разхвърча се обгорен метал.
Обърна се разтреперана. Анри я гледаше. Нямаха избор.
— Да вървим.
14:12
Монк потъна в морските дълбини, повлечен от кислородните бутилки и колана с тежестите. Над него синьото на водата се обагри в огнени краски. Отломки удариха повърхността. На два метра от него взривеният джет потъна с носа надолу.
Докато потъваше, Монк смъкна елека на хотела — вече нямаше смисъл да крие кислородните бутилки. Вдигна водолазната маска и посегна да хване въздушния маркуч. Използва регулатора, за да издуха влагата от маската, после я затегна около главата си.
Дълбините станаха кристално чисти.
Той нагласи регулатора и пое дъх.
Дъх на облекчение.
Беше ли сработила диверсията му?
Преди секунди, когато хеликоптерът се стрелна към него като ястреб към мишка, Монк зърна за миг стрелеца в рамката на отворения люк. И тъкмо преди онзи да стреля, Монк преобърна джета и се гмурна към дълбините. Въпреки разстоянието експлозията го застигна като удар с чук по главата и ушите му още припукваха.
Потъваше към дъното. Заливът на летящата риба имаше котвени съоръжения на дълбочина трийсет метра. Но на него не му трябваше да се спуска чак дотам.
Нагласи плавателните компенсатори и изду жилетката с въздух от бутилките. Потъването му се забави рязко. Изви врат и огледа дъната на катерите: витлата им джуркаха водата до бяло. Обикаляха ли, обикаляха, оглеждаха се за нарушителя с джета, готови да открият огън с пушкалата си.