Само че Монк не смяташе да излиза на повърхността и ако планът му беше успял, онези щяха да го сметнат за мъртъв. Никой не знаеше, че има водолазна екипировка. Погледна светещия компас на китката си и пое в изчислената предварително посока.
Право към „Господарката на морето“.
Открай време си мечтаеше за ваканция на луксозен туристически кораб.
5.
Изгубени и намерени
5 юли, 01:55
Вашингтон
— Дотук сме — каза Грей.
Последните седем минути беше провирал форда през парка „Глоувър-Арчибалд“ по стар служебен път, толкова тесен и запуснат, че храсталаците шибаха колата отстрани.
Предната лява гума беше станала на парцали, забавяше ги и правеше управлението почти невъзможно.
Макар че повечето хора свързват Вашингтон с исторически сгради, широки булеварди и десетки музеи, градът притежава и една от най-големите системи от свързани паркове, които се провират през центъра на града и покриват площ от над хиляда акра. Паркът „Глоувър-Арчибалд“ се намира в единия край на зелената серия и свършва при река Потомак.
Грей се движеше в посока обратна на реката — тя беше твърде далеч и прекалено открита. Поел беше със загасени фарове по задна уличка, успоредна на последния ред къщи, после беше стигнал до стария противопожарен път, който навлизаше дълбоко в гората. Точно каквото му трябваше. Важно беше да си останат изгубени сред зеленината, но, уви, бащиният му форд сдаваше багажа.
Намали, разбрал, че няма как да отидат по-нататък.
Намираха се на дъното на клисура. От двете страни се издигаше стръмна гора. Стар изоставен железопътен мост пресичаше тясната долина. Грей вмъкна форда под ръждясалите метални подпори и дървените дъски и спря до една от нашарените с графити бетонни стени.
— Всички да слизат. Продължаваме пеша.
От другата страна на моста, осветена от звездите и тънката луна, дървена табелка сочеше към туристическа пътека. Пътеката приличаше повече на тунел под плътния балдахин на гората.
Още по-добре.
Чу се далечен вой на сирени, Грей вдигна глава и видя потрепващо оранжево сияние в нощното небе зад тях. Изстреляната ракета явно беше подпалила пожар.
Около тях обаче гората тънеше в мрак и различни оттенъци на черното.
Грей си даваше сметка, че Насър и убийците му може да са навсякъде.
Зад тях, пред тях, да се приближават.
Сърцето му се качи в гърлото. Поводи за страх — колкото искаш. Не за самия него, а за родителите му. Трябваше да ги отведе на сигурно място, да ги отдалечи от опасностите, които дебнеха него. Но трябваше и да намери някой, който да закърпи Сейчан.
И то да го направи така, че да няма свидетели.
Дори мобилният да беше още у него, не смееше да потърси Сигма или директор Кроу. Комуникационните линии бяха компрометирани — доказваше го засадата при обезопасената квартира. Протоколът изискваше да мине в нелегалност. Отнякъде изтичаше информация и докато не намереше сигурно убежище за родителите си, Грей не смяташе да излиза на светло.
Всичко това означаваше, че трябва да измислят алтернативен начин да се погрижат за Сейчан. Майка му беше предложила вече един начин и Грей беше задвижил плана й, като проведе два разговора от нейния мобилен телефон. След това я накара да извади батерията, в случай че някой разполага с устройство, което да проследи телефона.
— Морфинът, изглежда, подейства — докладва майка му от задната седалка.
Бяха спрели за малко, колкото майка му да се премести отзад при Ковалски. Сейчан лежеше помежду им. Майка му й беше инжектирала готова спринцовка с морфин, която беше взела от медицинските запаси в обезопасената квартира.
— Оттук нататък ще трябва да я носим — каза Грей.
— Това го оставете на мен. — Ковалски им махна да му направят място.
Бащата на Грей подаде ръка на майка му да слезе, а после огледа щетите по колата, поклати глава и изсумтя.
Ковалски се надигна със Сейчан на ръце. Дори в мрака под моста Грей забеляза тъмното петно върху превръзката на корема й. Движението разбуди Сейчан. Стресната и замаяна, тя се замята в ръцете на Ковалски, докато той се мъчеше да слезе, извика и го удари с ръба на дланта си по бузата.