Щеше да потъне вдън земя.
03:04
— Мернах кафене във фоайето долу — измърмори Ковалски. — Може да е отворено. Някой да иска безалкохолно?
— Никой никъде няма да ходи — каза Грей. Ковалски поклати глава.
— Сериозно? Пошегувах се бе, човек.
Грей не му обърна внимание, а продължи да разглежда счупения обелиск на Сейчан. Намираха се в малката чакалня на зъболекарския кабинет. Настолна лампа до лакътя му осветяваше помещението, обзаведено в типичния за подобни места стил — стари списания, евтини акварели, анемичен фикус в саксия и закачен на стената телевизор, в момента изключен.
Преди четиридесет минути бяха тръгнали по една туристическа пътечка през гората. Тя ги отведе до улицата, разделяща парка от кампуса на Джорджтаунския университет. Толкова късно през нощта районът пустееше. Пресякоха бързо улицата, мушнаха се между тъмните сгради на две изследователски лаборатории, а оттам до стоматологичното отделение имаше само няколко крачки. Самата клиника се издигаше малко по-отзад и грееше като коледна елха. Не посмяха да тръгнат натам.
Така че промениха малко плана си.
В другия край на чакалнята Ковалски изруга под нос и скръсти ръце, едновременно отегчен и нащрек. Всички чакаха новини.
— Защо се бавят толкова? — изръмжа Ковалски.
Беше казал на Грей, че е служил във военноморския флот. Преминал в Сигма, след като съдействал при тяхна операция в Бразилия, не като агент, а като силово подкрепление. Опита се да му покаже белезите си от въпросната мисия, но срещна твърдия му отпор. Този тип просто не можеше да мълчи, реши Грей. Нищо чудно, че го използваха за охрана. Еднолична. Ала брътвежите му не бяха останали без публика.
Бащата на Грей се беше проснал на три стола със затворени очи, но очевидно не спеше. Спящ човек не можеше да се мръщи толкова упорито.
— Значи си нещо като учен-шпионин, така ли? — беше му казал по-рано. — Нищо чудно…
Грей така и не разбра какво има предвид баща му с последното, но сега не му беше времето да навлизат в подробности. Колкото по-бързо успееше да се разкара със Сейчан по-далеч от родителите си… толкова по-добре за всички.
Продължи да се занимава с обелиска. Въртеше го и оглеждаше всяка страна. Черният камък беше много стар, очукан и надраскан, но иначе съвсем обикновен. Имаше нещо египетско в него, но пък археологията не беше силната му страна. Нищо чудно преценката му да бе повлияна от египетския акцент на пишман убиеца.
Все пак в обелиска имаше нещо интересно. Нещо, което нямаше нищо общо с камъка, от който беше изработен.
Обърна надолу отчупения връх. От дъното на обелиска стърчеше сребърна платка, дебела колкото кутрето му. Грей прокара пръст по нея. Ясно му беше, че това е само върхът на пословичния айсберг. Имаше нещо в сърцевината на обелиска. Ако се вгледаш в отчупения връх, вътре в камъка се виждаше стар тънък слой, като цимент за слепване или нещо такова, който не личеше на повърхността. Обелискът на практика се състоеше от две половинки, слепени майсторски по дължина, за да скрият нещо помежду си. Като да издълбаеш вътрешността на книга, за да скриеш вътре пистолет или бижута.
Спомни си думите на Сейчан.
„Възможно е да спаси света… Стига да не сме закъснели“.
Нямаше представа какво е имала предвид, но тя явно го смяташе за достатъчно важно, щом се беше решила да го потърси и да предаде Гилдията.
Имаше толкова много въпроси…
Вратата изскърца и той рязко вдигна. Майка му влезе и смъкна хирургическата маска от лицето си.
Грей стана.
— Това момиче е извадило дяволски късмет — каза майка му. — Спряхме кървенето и в момента й вливаме втора банка кръв. Мики смята, че всичко ще е наред. Довършва превръзката й.
„Мики“ беше доктор Майкъл Корин, бивш асистент на майка му, продължил образованието си в медицинския факултет най-вече благодарение на нейните препоръки. Взаимното им доверие и уважение бяха достатъчно крепки, за да издържат на вдигналото го от леглото телефонно обаждане и тайната среща в стоматологичното отделение на университетската клиника. Спешното изследване с ултразвук беше донесло и първата добра новина за тази нощ. Куршумът не беше проникнал в коремната кухина на Сейчан. Пронизал я беше на милиметри от тазовата кост.
— Кога ще можем да я преместим? — попита Грей.
— Мики смята, че трябва да остане тук поне няколко часа. Най-малко.