Не приличаха на йероглифите и руните, които беше виждал по един или друг повод. Погледна Сейчан. Бялото на очите й грееше на ултравиолетовата светлина.
— Това, което виждаш, са ангелски писмена — каза тя. — Езикът на архангелите.
Грей вдигна иронично вежди.
— Знам как звучи — каза Сейчан. — Безумно. Произходът на тази писменост е проследен както до ранното християнство, така и до древния еврейски мистицизъм. Ако искаш да научиш нещо повече…
— Зарежи. Повече ме интересува какво имаше предвид, когато каза, че обелискът можел да спаси света.
Тя се облегна назад и отклони поглед… после очите й рязко се върнаха на него.
— Грей, трябва да ми помогнеш. Трябва да ги спра, но сама няма да се справя.
— С какво?
— Не мога да тръгна сама срещу Гилдията. Онова, което се опитват да направят… — И пак онзи проблясък на страх в очите й.
Грей смръщи чело. При първия му сблъсък със Сейчан тя се беше опитала да разпръсне антракс над Форт Детрик. Очевидно не се плашеше лесно, така че… Какво я беше уплашило сега?
— Помагала съм ти в миналото — каза тя, залагаше на чувството му за благодарност.
— За да победим общ враг — възрази той. — И за да спасиш собствената си кожа.
— И сега е същото, уверявам те. Искам от теб съдействие срещу общ враг. Разликата е, че този път не само моят живот е в опасност. А животът на стотици милиони хора. И което е по-лошо, семената на заплахата вече са засети. Започнало е.
Тя кимна към надписа върху обелиска.
— Единственото, което спира Гилдията, е закодирано тук. Ако първи разкрием загадката, значи още има надежда. Опитах се, но това не ми е по силите. Нужен е нов поглед и повече знания.
— И смяташ, че ние двамата можем да разгадаем нещо, в което Гилдията се е препънала въпреки огромните си ресурси? Ако впрегнем цялата Сигма в усилията…
— Ако направим това, значи да поднесем победата на Гилдията. В Сигма има къртица. Гилдията ще бъде уведомена за всичко, което Сигма успее да открие.
Права беше. Всичко това беше адски неприятно, меко казано.
— И предлагаш да се пробваме сами. Само ние двамата.
— И още един… ако се съгласи да съдейства. — Кой?
— Когато става въпрос за ангели и археология, лично аз признавам само един човек.
Грей лесно се досети кого има предвид.
— Вигор. Сейчан кимна.
— Оставих послание на монсеньор Верона, загадка, с която да се заеме със собствени сили. Ако се съгласиш да участваш, ще продължим. — Докосна обелиска и леко разклати отчупената му половина. — Ще направим следващата стъпка по ангелската пътека.
— И къде е тя?
Сейчан само поклати отново глава. Явно не смяташе да го улеснява излишно.
— Ще ти кажа, когато се отдалечим достатъчно оттук. И без това трябва да тръгваме. Колкото повече стоим на едно място, толкова по-голям е рискът да ни открият.
Посегна към обелиска.
Грей я изпревари. Грабна по-голямата половина и я вдигна над главата си. Започваше наистина да му писва.
— Унищожи я, щом това искаш — сопна се Сейчан. — Но повече няма да ти кажа. Ще говорим отново, когато се махнем оттук и се съгласиш да ми помогнеш.
Грей не обърна внимание на думите й.
— Предполагам, че си направила копия на надписа, и снимки също.
— При това не една — каза тя.
— Добре.
Замахна и удари обелиска в пода. Той се строши на няколко парчета, които се пръснаха по балатума. Сейчан възклина изненадано — явно не беше подозирала за тайната сърцевина на черния камък.
— Какво… какво направи?
Грей се наведе и взе сребърното парче. Изправи се. Държеше онова, което се беше крило в камъка. За миг изгуби ума и дума.
Сейчан се изправи, забравила за болката.
— Не може да бъде! Ти го намери!
— Кое?
— Кръстът на брат Агреер. — Гласът й се сниши, изпълнен с равни дози яд и унижение. — През цялото време е бил у мен!
— Кой е брат Агреер?
— Брат Антонио Агреер. Изповедникът на Марко Поло. „Марко Поло?“ Наистина му беше дошло до гуша от гатанки и недоизказани неща.
— Сейчан, какво става, по дяволите? — сопна й се грубо той.
Тя махна към един стол, където лежеше скъсаното й кожено яке.
— Трябва да се махаме — каза и понечи да тръгне към стола.