— Имаме си компания, народе.
Грей отиде при него. Прозорецът гледаше към централната сграда на болницата. Виждаше се входната алея за линейките. Четири полицейски коли набиха спирачки, лампите им светеха, но звуковият сигнал беше изключен. Местните власти вече проверяваха болниците.
Грей се обърна към бившия асистент на майка си.
— Доктор Кория, направихте ни голяма услуга, а сега се налага да ви помоля за още нещо. Можете ли да заведете родителите ми на безопасно място?
— Грей… — понечи да възрази майка му.
— Няма да спорим, мамо — прекъсна я той, без да сваля поглед от лекаря.
Корин бавно кимна.
— Имам няколко апартамента, които давам под наем. Единият, близо до Дюпон Съркъл, в момента е празен. Никой не би се сетил да търси родителите ви там.
Изглеждаше добре.
— Мамо, татко… пе се обаждайте на никого, не използвайте и кредитните си карти. — Грей се обърна към Ковалски. — Ще можеш ли да ги наглеждаш?
Ковалски провеси рамене с нескрито разочарование.
— Пак ли тъпата охрана, по дяволите!
Грей понечи да го скастри, но майка му го изпревари:
— Можем и сами да се погрижим за себе си, Грей. Сейчан не е в много добра форма. На теб помощник ще ти трябва повече, отколкото на нас.
— А и кооперацията има денонощна охрана — побърза да добави доктор Корин. — Пазачи, камери, паник-аларми.
Грей реши, че съдействието на доктора е продиктувано не толкова от грижа за сигурността на родителите му, колкото от желанието да държи Ковалски по-далеч от собствеността си. Май гледаше да е поне на две крачки от гиганта.
Така или иначе, майка му беше права. При състоянието на Сейчан якият Ковалски можеше да им е от полза. Все пак беше от силовото подразделение на Сигма. Можеше да свърши малко работа по специалността си.
Ковалски, изглежда, долови нещо в изражението му.
— Крайно време беше — каза и потри доволно ръце. — Няма какво да се мотаем повече тук. Първо, трябват ни пушкала.
— Не, първо ни трябва кола — каза Грей и се обърна към доктор Корин.
Докторът не се колеба и миг. Извади връзка ключове.
— Лекарският паркинг. Място сто и четвърто. Бяло порше кайен.
Явно нямаше търпение да им види гърбовете.
Уви, не всички споделяха желанието му.
Майка му го прегърна крепко и прошепна в ухото му:
— Пази се, Грей. — Гласът й се сниши още повече: — И не й се доверявай докрай.
— Не се тревожи… — каза той.
— Майките винаги се тревожат.
Преди да се отдръпнат един от друг, той й прошепна едно последно указание, предназначено само за нейните уши. Тя кимна, притисна го за последно и го пусна.
Грей се обърна и видя, че баща му му протяга ръка. Стисна я. Така правеха. Без прегръдки. Нали бяха тексасци. Баща му се обърна към Ковалски и каза:
— Гледай да не направи някоя глупост.
— Ще се постарая. — Ковалски кимна към вратата. — Ще тръгваме ли?
Грей вече се обръщаше, когато баща му сложи ръка на рамото му и го стисна здраво, после го шляпна по гърба за довиждане. Това си беше равносилно на „обичам те“. И трогна Грей по-силно, отколкото би си признал.
Без повече приказки той тръгна към вратата.
03:49
— Още няма информация за местонахождението на командир Пиърс — докладва по интеркома Брант.
Пейнтър седеше зад бюрото си. Липсата на новини го обезсърчаваше и облекчаваше едновременно. Преди да е анализирал собствената си емоционална реакция, Брант продължи:
— А доктор Дженингс пристигна току-що.
— Да влезе.
Доктор Малкълм Дженингс, шеф на отдела за изследователска и развойна дейност, се беше обадил преди половин час с настоятелна молба да се срещнат, но Пейнтър му беше отказал заради кризата при обезопасената квартира. Дори и сега можеше да му отдели само няколко минути.
Вратата се отвори и Дженингс влезе в кабинета, вдигнал примирително ръка.
— Знам… знам, че си зает… но това не може да чака..
Пейнтър му махна към стола пред бюрото си.
Бившият криминален патолог сгъна върлинестата си снага и приседна на крайчеца на стола, видимо притеснен. Стискаше папка в едната си ръка. Близо шейсетгодишен, Дженингс работеше в Сигма от времето преди Пейнтър да поеме директорския пост. Нагласи очилата си — стъклата им бяха с лек синкав оттенък поради специалната обработка, намаляваща напрежението на очите при продължителна работа с компютър. Рамките бяха с формата на обърнати полумесеци и заедно с цвета пасваха идеално на маслинената му кожа и сивеещата коса: придаваха му вид на интелектуалец с хипарски уклон. В момента обаче патологът изглеждаше най-вече уморен от дългата нощ, макар в погледа му да се четеше и почти маниакално вълнение.