Сигурно беше Лиза.
„Слава Богу…“
Потропа леко и подвикна:
— Лиза… аз съм.
Шпионката се затъмни — някой гледаше от другата стра-на. Монк отстъпи назад и смъкна шала от лицето си. След миг веригата от другата страна на вратата изстърга, а ключалката се освободи с остро изщракване.
Монк побърза да вдигне шала, после хвърли поглед вляво и вдясно по коридора и прошепна:
— Побързай! Вратата се отвори.
Монк направи крачка навътре.
— Лиза, трябва да…
Осъзна моментално грешката си и вдигна пушката. Не беше Лиза.
Очертан на по-силната светлина в каютата, някакъв млад мъж се беше привел, скрит наполовина зад вратата.
— Моля ви… моля ви, не стреляйте.
Стиснал здраво пушката, Монк огледа каютата. Някой я беше обърнал нагоре с краката — чекмеджетата бяха отворени, съдържанието им се валяше по пода, гардеробът беше изпразнен. Ала друго прикова вниманието на Монк — трупът в леглото. Един от пиратите, легнал по очи и с прерязано гърло, ако се съдеше по кръвта, напоила завивките.
Монк се ококори и завъртя поглед към младия непознат.
— Кой си ти бе?
Младежът махна към каютата.
— Дойдох да търся доктор Къмингс. Не се сетих къде другаде може да е.
Чак сега Монк позна младежа, когото бяха пратили да помага на Лиза. Не можеше да си спомни името му.
— Джеспал, сър… Джеси — промълви младежът, разбрал затруднението му.
Монк свали пушката, кимна и попита:
— Къде е Лиза?
— Не знам. Аз бях в разпределителното отделение — обясни разтрепераният младеж, изглеждаше на крачка от шока. — После експлозиите… четирима от екипажа откриха огън в болничното отделение. Аз си плюх на петите. Доктор Къмингс беше отишла да говори с токсиколога. Молех се на Вишну да е стигнала до каютата си.
Младежът хвърли поглед към кървавото легло и веднага извърна очи.
— Доктор Къмингс беше оставила чантата си при мен, Аз я грабнах, преди да избягам. Намерих ключа й. Само че този човек вече чакаше в каютата и се ядоса, когато видя, че съм аз. Явно чакаше доктор Къмингс. Накара ме да коленича на пода. Имаше радиостанция.
Джеси посочи портативното радио на пода.
— И какво се случи с гърлото му? — попита Монк.
— Не можех да го оставя да докладва. А в чантата на доктор Къмингс се оказа и друго полезно нещо освен електронната й карта. — Джеси измъкна изпод колана си един скалпел. — Аз… такова… нямах избор и…
Монк го стисна над лакътя.
— Добре си направил, Джеси.
Младежът се отпусна тежко на другото легло.
— Чух ги по корабната уредба. Извикаха някои от лекарите. Включително и доктор Къмингс.
— Къде ги извикаха?
— На мостика.
— Повториха ли заповедта?
Джеси го погледна неразбиращо за миг, после поклати глава.
„Значи Лиза най-вероятно се е подчинила…“ А той току-що се беше сдобил със следваща спирка.
Отиде при вратата, която свързваше двете каюти. Беше отворена. Монк надникна и откри, че и в неговата стая цари същият хаос. Някой беше отнесъл личната му екипировка, включително сателитния му телефон. Поогледа по-подробно, за да е сигурен. Уви, не откри нищо.
Върна се в каютата на Лиза и огледа трупа. Тук също го чакаше изненада. Кожата на пирата бе тъмна само по лицето. Оттам-нататък беше бяла като поръсен с лунички сняг. Този тип не беше местен островитянин, а маскиран наемник.
Какво ставаше, по дяволите?
Монк се върна в своята стая и си взе кецовете.
Седна да ги обуе на бос крак и каза на Джеси:
— Не можем да останем тук. Все някой ще дойде да търси твойта спяща красавица. Ще ти намерим някое по-добро скривалище.
— Ами вие?
— Аз отивам да намеря Лиза.
— Тогава и аз ще дойда с вас — каза Джеси и се изправи, въпреки че коленете му трепереха.
Издърпа ризата през главата си, явно с идеята и той като Монк да се дегизира като пират. Младежът беше кожа и кости, но Монк реши, че някъде помежду трябва да има и жилави мускули. Момчето все пак беше скочило на онзи тип, дето почиваше сега на кревата, а той беше два пъти по-едър от него.
Макар че…
— Сам ще съм по-добре — твърдо рече той.
Джеси най-сетне успя да издърпа дрехата през главата си и шумоленето заглуши думите му.