Професорът стана с пъшкане и тръгна към носа с намерение да заобиколи към другия борд… но спря насред крачка, вперил поглед на изток, където небето тъмнееше.
Оскар излая отново.
Този път Апългейт не го смъмри. Вместо това се обърна към Сюзан и Грег и каза с тих и сериозен глас:
— Елате да видите.
Сюзан скочи. Грег стана. Отидоха при професора.
— Леле-мале… — проточи Грег.
— Може би това е прогонило делфините от морето — каза Апългейт.
Голямо петно се носеше по вълните на изток и излъчваше слабо призрачно сияние. Сребристата светлина се надигаше и спадаше с движението на водата. Старото куче стоеше до перилото на десния борд и ръмжеше гърлено, вперило поглед в петното.
— Какво е това, по дяволите? — попита Грег. Сюзан се приближи до парапета и отговори:
— Чувала съм за подобно явление. Наричат го „млечна вода“. Документирани са разкази на моряци, виждали такова сияние в Индийския океан, първите датират още от времето на Жул Верн. През деветдесет и пета един сателит засне петно, покриващо стотици квадратни мили. Това тук е малко. — Малко друг път — изсумтя съпругът й. Но какво представлява? Нещо като червен прилив? Тя поклати глава.
— Не точно. Червените приливи се дължат на цъфтящи водорасли. А тези сияния са резултат от биолуминесцентни бактерии, които се хранят с водорасли или с друг субстрат.
Не са опасни. Но ми се ще да…
Внезапен удар се чу изпод яхтата, сякаш нещо голямо я беше блъснало отдолу. Оскар залая по-енергично. Тичаше напред-назад покрай парапета и се опитваше да промуши глава между пречките.
Тримата се наведоха през парапета да погледнат.
Сияйният ръб на млечната вода се плискаше в кила на яхтата. От дълбините долу бавно се издигна голям силует, с корема нагоре, но още се гърчеше и тракаше със страшните си зъби. Огромна тигрова акула, дълга повече от шест метра. Светещата вода се пенеше над тялото й, бълбукаше и превръщаше млякото в червено вино.
Сюзан изведнъж си даде сметка, че не вода клокочи над корема на акулата, а самата плът на огромната риба се отлюспва на широки парчета. Акулата бавно потъна и се скри от погледа им. Но из целия периметър на млечната вода вече се носеха други морски обитатели, някои се мятаха, други бяха мъртви — дребни китове, костенурки, стотици по-големи и по-малки риби.
Апългейт отстъпи назад.
— Тези бактерии май са зарязали диетата си от водорасли.
— Сюзан… — почна Грег.
Тя не можеше да откъсне поглед от мъртвешкото бяло поле. Трябваше да си признае, че въпреки ужаса изпитва и чисто научно любопитство.
— Сюзан…
Тя се обърна към него малко раздразнено.
— Ти беше долу — обясни той и посочи. — В тази вода. Гмурка се цял ден.
— Е, и? Всички влизахме във водата, кой за повече, кой за по-малко. Дори Оскар си поплува.
Грег не вдигна очи да я погледне. Вместо това гледаше втренчено ръката й под лакътя. Случваше се водолазният костюм да раздразни кожата й, както сега, затова и все си чешеше ръката, откакто беше излязла. Не беше обърнала внимание, но разтревоженият поглед на Грег я накара да сведе очи. Кожата й беше грапава от тежък обрив, влошен допълнително от чесането.
Сякаш изведнъж се появиха и червени резки, буквално пред очите й.
— Сюзан…
Тя зяпна невярващо.
— Господи…
Но вече беше разбрала ужасната истина.
— Това нещо… е в мен.
ЗАРАЗА
1.
Тъмната Мадона
1 юли, 10:34
Венеция, Италия
Преследваха го.
Стефано Гало бързаше през открития площад. Утринното слънце вече напичаше каменните плочи на пиацата и обичайната тълпа туристи търсеше сянка. Мнозина се трупаха в магазина за сладолед, сгушен на хладно до базиликата „Св. Марко“. Ала не тази сграда — най-високата във Венеция, с надвисналата си византийска фасада, тежките бронзови коне и кръглите куполи — беше негова цел.
Дори това благословено светилище не можеше да му предложи защита.
Имаше само една надежда.
Забърза крачка, подмина базиликата. Стотиците гълъби по площада се пръскаха пред него, но той вървеше напред, без да им обръща внимание. Вече нямаше смисъл да се крие. Бяха го намерили. Забелязал бе младия египтянин с черните очи и подрязаната брада още в другия край на пиацата. Погледите им се бяха срещнали. Сега мъжът беше с тъмен костюм, който се стичаше като масло от широките му ръбести рамене. Когато се беше свързал за пръв път със Стефано, се беше представил за студент но археология от Будапеща, дошъл от името на стар негов приятел и колега от Атинския университет.