Египтянинът беше дошъл в Археологическия музей с въпроси за конкретен античен предмет. Със скромна стойност. Обелиск от родината му. Искаше да бъде върнат в Египет, разполагаше и с правителствено финансиране. Донесъл беше значителна сума, на преброени и стегнати с ластик пачки. Стефано, един от музейните куратори, не би отказал подобен подкуп с лека ръка — растящите медицински разходи покрай заболяването на съпругата му бяха на път да ги разорят окончателно. Нямаше да е първият, приел подобно тайно плащане; през последните две десетилетия египетското правителство упорито изкупуваше националното си богатство от частни колекции и притискаше музеите да върнат онова, което по право принадлежи на Египет.
Така че Стефано се съгласи. Какво толкова, един малък и безинтересен каменен обелиск. Дори не беше изложен, а стоеше в сандък вече почти сто години. Сбитото му описание в архива обясняваше защо: „Мраморен обелиск без надпис, изкопан в Танис, датиран към късния династичен период (26 — а династия, 615 г. пр. Хр.)“. Нямаше нищо необикновено или интересно, поне докато не се вгледаш по-внимателно и не проследиш произхода му. Обелискът идваше от колекция, пазена в един от ватиканските музеи — Григорианския египетски музей.
Как се беше озовал в подземията на археологическия във Венеция си оставаше мистерия.
А после, вчера сутринта, Стефано беше получил вестникарска изрезка, изпратена по частен куриер в плик с един-единствен символ във восъчен печат.
Σ
Гръцката буква „сигма“.
Значението на печата още не му беше ясно, но относно значението на приложената изрезка нямаше съмнения. Статия в една колона отпреди три дни разказваше за трупа на мъж, намерен на егейския бряг, с прерязано гърло и подуто тяло, с което пирували змиорки. Приливните вълни на свирепа буря изхвърлили трупа от морския му гроб. Разпознали трупа по зъбите — бе същият негов колега от Атина, който уж го беше препоръчал на египтянина. — Горкият, бил мъртъв от седмици.
Потресен до дъното на душата си, Стефано прибърза. Сега стискаше тежкия обелиск до гърдите си, увит в премазано платно и боцкащ от опаковъчната слама.
Беше го откраднал от подземието, с пълното съзнание, че така излага на риск себе си, жена си и цялото си семейство.
Нямаше друг избор обаче. Освен статията в плика с печата имаше и бележка, без подпис, но очевидно писана набързо, с женски почерк. Предупреждение. Онова, което се твърдеше в бележката, изглеждаше невъзможно, невероятно, но той го беше изпробвал лично. И сам се беше убедил, че е истина.
Тичаше, а очите му се пълнеха със сълзи, хлип затъкна гърлото му.
Нямаше избор.
Обелискът не биваше да попада в ръцете на египтянина. Ала беше и товар, който той не искаше да носи повече от крайно необходимото. Жена му, дъщеря му… представи си подпухналото тяло на колегата си. И него и семейството му ли щеше да сполети същото?
„О, Мария, какво направих?“ Само един човек можеше да го спаси от товара. Онзи, който му беше изпратил писмото, предупреждението, подпечатано с гръцката буква. В края на бележката имаше адрес и час.
А той вече закъсняваше.
Незнайно как египтянинът беше разбрал за кражбата, явно беше усетил, че Стефано се кани да го преметне. И беше дошъл още призори. Стефано едва беше успял да избяга от кабинета си.
И както се оказа, недостатъчно бързо.
Погледна през рамо. Египтянинът беше изчезнал сред тълпата туристи.
Стефано се обърна напред и се запрепъва през сянката на кулата с камбаните, Campanile di San Marco. Някога тухлената кула беше служила за градска наблюдателница с просторната си гледка към доковете и пристанището. Де да можеше да предпази и него сега.
Целта му беше в другия край на малкото площадче. Там се издигаше Палатът на дожите, дворецът от четиринайсети век на тогавашните венециански управници. Готическите му арки на две нива го мамеха, обещаваха спасение във вид на истрийски камък и розов веронски мрамор.
Стиснал обелиска, той притича с омекнали крака през улицата.
Дали жената още е там? Дали ще го освободи от товара?