Хукна към спасителните сенки, далеч от прежурящото слънце и отблясъците на морската шир. Нямаше търпение да хлътне в лабиринта от коридори. Освен че беше лична резиденция на дука, дворецът на дожите служеше и като правителствена сграда, съдебна палата, социална служба, имаше дори и стар затвор. Един по-нов затвор се издигаше от другата страна на канала зад двореца, свързваше ги извит мост — печално известният Мост на въздишките, по който беше избягал някога Казанова, единственият затворник, измъкнал се от килиите на двореца.
Стефано хлътна под колонадата и отправи гореща молитва към призрака на Казанова да бди над бягството му. Дори си позволи да въздъхне облекчено, когато потъна в сенките. Познаваше двореца добре. Лесно беше да се изгубиш из тези коридори с безброй места за тайни срещи.
На това поне се надяваше Стефано.
Влезе в двореца през западната порта, като се смеси с група туристи. Озова се във вътрешния двор с двата древни кладенеца и великолепното мраморно стълбище, прословутата Стълба на гигантите. Заобиколи по края, като избягваше слънцето. Мина през една малка врата, използвана предимно за служебни цели, оттам през поредица административни помещения. В дъното им се намираше бившият кабинет на инквизитора — колко ли нещастни души са били подлагани на разпити и мъчения тук? Стефано продължи към каменната зала за изтезания. Някъде зад него се затръшна врата и той се сепна. Стисна обелиска още по-силно. Указанията бяха изрични.
Тръгна надолу по тясно стълбище, което го отведе в най-дълбоките зандани на двореца, известни като Кладенците. Именно тук бяха държали най-опасните затворници. Тук беше и мястото на неговата среща. Стефано си помисли за гръцката буква.
Какво ли означаваше?
Влезе във влажното помещение, разделено на килии от черен камък, с толкова ниски тавани, че човек не можеше да стои прав. Тук затворниците замръзвали през зимата или умирали от жажда през дългите венециански лета, мнозина от тях забравени от всички, освен от плъховете.
Стефано светна с едно малко фенерче.
Това най-ниско ниво на Кладенците изглеждаше празно. Той продължи напред, стъпките му кънтяха сред каменните стени и създаваха илюзията, че някой го следва. Гърдите му се стегнаха от страх. Той забави крачка. Дали не беше закъснял? Бе затаил дъх, обзет от внезапен копнеж по слънчевата светлина, от която толкова беше бързал да избяга.
Спря разтреперан.
Сякаш усетила колебанието му, в последната килия припламна светлинка.
— Кой е там? — извика той.
Изстъргване на подметка в камък, последвано от мек глас, който каза на италиански с лек акцент:
— Аз ви изпратих бележката, синьор Гало.
Строен силует пристъпи в коридора; светна фенерче. Силният лъч пречеше на Стефано да различи лицето на жената дори когато тя смъкна лъча на фенерчето надолу. Беше облечена в черни кожени дрехи, които прилепваха към бедрата и гърдите й. Лицето й бе засенчено от шал, увит по бедуински около главата й, блестяха само очите, като огледала. Движеше се със спокойна грация, която поуспокои разтупканото сърце на Стефано.
Появи се откъм сенките като мадона.
— Носите ли го?
— Ами… да — Каза той и направи крачка към нея. Разви платното и й показа обелиска. — Не ща да го виждам повече. Казахте, че можете да го приберете на сигурно място.
— Мога. — Даде му знак да го остави на пода.
Стефано клекна, постави каменния египетски обелиск на земята и въздъхна с облекчение. Издяланият от черен мрамор пирамидален обелиск беше с квадратна основа с дължина на страната десет сантиметра и беше висок четиридесет.
Жената също клекна и плъзна лъча на фенерчето по тъмната повърхност. Мраморът беше целият издраскан, в много лошо състояние. Дълга пукнатина се спускаше от върха към основата. От пръв поглед се виждаше защо обелискът е лежал на склад цяло столетие.
Въпреки това заради него се беше проляла кръв.
И Стефано знаеше защо.
Жената се пресегна над обелиска и наведе фенерчето на Стефано. После превключи своето. Бялата допреди миг светлина загуби част от силата си и придоби наситен виолетов оттенък. Всяка прашинка по панталоните на куратора засия. Белите райета на ризата му грейнаха.
Ултравиолетова светлина.
Сиянието й обля обелиска.
Стефано беше направил същото, за да провери твърдението на жената, и с очите си беше видял чудото. Сега се наведе по-близо, също като жената, и заоглежда четирите страни на обелиска.