Събудилите се гарвани прелитаха един по един мълчаливо и самотно над земята. Нито в мудния летеж на тези дълговечни птици, нито в утрото, което идва редовно всяко денонощие, нито в безбрежността на степта — в нищо не се откриваше смисъл. Пазачът се усмихна и каза:
— Какъв безкрай, Господи помилуй! Опитай се да намериш в него щастието си! Тук — продължи той, като понижи глас и лицето му стана сериозно, — тук със сигурност са заровени две съкровища. Господарите не ги знаят, а на старите селяни, особено на войниците, е известно всичко за тях съвсем точно. Тук, ей там, някъде на този рид (пазачът посочи къде с бича си), навремето разбойници нападнали керван със злато; това злато го карали от Петербург за император Петър, който тогава строял флотата си във Воронеж. Разбойниците избили коларите, а златото закопали в земята, но после не могли да го намерят. Другото съкровище пък било закопано от нашите донски казаци. В дванадесета година те награбили от французите сума сребро и злато и най-различни други богатства! Когато се прибирали у дома, по пътя дочули, че началниците искат да им отнемат всичкото злато и сребро. И вместо да дадат даром богатствата си на началството, те се сетили да ги закопаят в земята, че поне за децата им да остане нещо, ама къде са ги закопали — не се знае.
— И аз съм чувал за тез съкровища — промърмори мрачно старецът.
— Да — пак се замисли Пантелей. — Това е…
Умълчаха се. Пазачът погледна замислено в далечината, усмихна се и дръпна юздите, и пак изглеждаше така, като че ли бе забравил или не доизказал нещо. Конят тръгна неохотно ходом. След стотина крачки Пантелей рязко изправи глава, отърси се от мислите си и като шибна коня, препусна в тръс.
Овчарите останаха сами.
— Това беше Пантелей от Макаровското имение — каза старецът. — Получава по сто и петдесет рубли в годината, а яденето му е от господарите. Учен човек.
Овцете — те бяха около три хиляди — се събудиха и като не знаеха какво да правят, умърлушено защипаха ниската полустъпкана трева. Слънцето още не беше изгряло, но вече се виждаха всички могили и дори далечната, напомняща облак Саур Могила със заострения си връх. Изкачиш ли се на тази могила, вижда се цялата равнина, гладка и безкрайна като небето, виждат се господарските имения, чифлиците на немците и малоканите, селцата, а далекогледият калмик ще види дори града и влаковете по железопътните линии. Само от това място се вижда, че освен безмълвната степ и вековните могили на този свят има и друг живот, който не се интересува от заровеното щастие и от овчите мисли.
Старецът напипа до себе си своята гега, дълга тояга със закривен като кука горен край, и стана. Той мълчеше и мислеше. От лицето на младия още не бе изчезнал младенческият израз на страх и любопитство. Впечатленията му от чутото бяха много силни и той чакаше с нетърпение старецът да му разказва още.
— Дядо, а какво направи брат ти Иля с войника? — попита той, като стана и взе гегата си.
Старецът не чу въпроса му. Погледна разсеяно младия и зафъфли:
— Санка, а аз все си мисля за грамотата, дето са я показали на стария войник в Ивановка. На Пантелей не казах, остави го него, но в тази грамота е посочено такова място, че дори една жена ще го намери. И знаеш ли кое е туй място? В Богати дол, точно там, дето той се разделя на три долчинки, знаеш ги, приличат на пачи крак; е, та в средната от тях.
— И какво, ще копаеш ли?
— Ще си опитам щастието…
— Дядо, а какво ще правиш с имането, когато го намериш?
— Кой, аз ли? — усмихна се старецът. — Хм!… Абе стига да го намеря, па тогаз… тогаз ще дам на всички да разберат… Хм!… Абе знам си аз к’во да го правя…
И старецът не можа да отговори точно какво ще направи с имането, ако го намери. Навярно този въпрос възникваше пред него за пръв път през живота му едва сега, тая сутрин, а, ако се съдеше по лекомисления и равнодушен израз на лицето му, той дори не му се струваше толкова важен и достоен за замисляне. В главата на Санка мъждеше още едно недоумение: защо търсят скрити съкровища само старци и защо е притрябвало такова земно щастие тъкмо на хора, които всеки ден могат да умрат от старост? Но Санка не можеше да превърне това недоумение във въпрос, а и старецът едва ли би се сетил какво да му отговори.
На изток изплува огромно румено слънце, забулено от лека мъгла. Плиснаха се широки, още студени ивици светлина, които се къпеха в росната трева, протягаха се и сякаш за да покажат, че това не им е омръзнало, весело започнаха да се разстилат по земята. Сребристият пелин, сините цветове на дивия степен лук, жълтата репица, метличината — всички треви и цветя радостно запъстряха, посрещаха слънчевата светлина като своя собствена усмивка.