Annotation
Щастието е чаша чай с теб
Необяснимото изчезване на джентълмена Атикус Крафтсман в сърцето на дълбоката испанска провинция изглежда свързано с черната магия на пет отчаяни жени. Те са служителки на списание „Либрарте“, на което той е собственик, и са готови на всичко, за да запазят работата си. Инспектор Манчего е натоварен да разнищи този случай, в който романтичната комедия се преплита с вълнуваща драма. Полицейското разследване води до най-голямото литературно откритие на всички времена. Трудното се оказва лесно, а проблемите потъват в море от сълзи.., но от смях. И всичко това, за да разберем (виж ти!), че любовта обяснява всичко.
ЩАСТИЕТО Е ЧАША ЧАЙ С ТЕБ
notes
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
ЩАСТИЕТО Е ЧАША ЧАЙ С ТЕБ
Мамен Санчес
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ!
Този роман може да увреди сериозно песимистичното възприемане на реалността. Предизвиква пристъпи на смях и желание за още. Героите му са като децата: колкото повече грешат, толкова повече ги обичаме. Внимавайте за сърцата си: може да се изпълнят с неконтролируеми желания.
Мару, приятелко моя – твоя роман
***
Кабинетът на инспектор Манчего не беше кабинет в истинския смисъл, а по-скоро част от просторна зала с обособени офис клетки, разделени с тънки панели от гипсокартон. Това наистина бе много практично решение, защото всеки имаше възможност да оформи свой кът с изрезки от вестници, снимки, бележки със спешни съобщения, коледни картички, полицейски доклади и списъци с телефонни номера на ресторанти, които извършват доставка на място. Разпределението доста напомняше на пробни в търговски център, където поради факта, че липсват тавани и звукоизолация, неизбежно се чуват всякакви ужасно недискретни сравнения между женската анатомия, стегната в твърде тесен панталон, и различни видове плодове и колбаси. Разликата се състоеше в това, че вместо естетически катастрофи, тук се обсъждаха теми от друго естество. Говореше се за насилие и тормоз, грабежи със заплаха за живота, обири на банкомати и улични побои. Думи като „жалба“, „обвинение“, „съдебен процес“ и „лишаване от свобода“ прескачаха от клетка в клетка като бълхи по дюшек.
Той всъщност не се казваше Манчего. Инспекторът, чието истинско име беше Алонсо Хандалильо, си фантазираше, че има нещо общо с Дон Кихот не само поради съвпадението на малкото име[1], но и поради безсмъртните cи подвизи (въпреки че до момента досието му не отразяваше нито един, достоен да бъде споменат). Но именно заради онези две-три полеви операции, в които бе участвал, той бе възприел псевдонима Манчего[2]. Колко добре звучаха тези три срички на фона на пращящия звук на радиостанцията, когато произнасяше: „Манчего слуша!“ или „Манчего – прието!“
Беше много активен мъж въпреки шкембето, което бе пуснал напоследък, и понякога се оплакваше от заседналия начин на живот, налаган от удобната му кабинетна длъжност в кварталния участък. Там бе разпределен в деня, в който навърши петдесет, след като бе освободен от задължението си да патрулира по улиците на Мадрид. Липсваха му приливите на адреналин, които го връхлитаха зад волана на патрулката, когато, пуснал сигналната сирена, нареждаше на гражданите през включения високоговорител: „Отдръпнете се, госпожо! Господине, отместете микробуса незабавно! Изпълняваме тайна мисия“.
Затова внушителното нахлуване на господин Марлоу Крафтсман и неговия преводач, господин Бестман – и двамата с костюми от туид, с жилетки, куфари от черна кожа, скъпи обувки и сиви шлифери, – в трите квадратни метра, които съставляваха неговото владение, му възвърна надеждата да упражни отново онази професия, която толкова го вдъхновяваше, въпреки че през повечето време му носеше единствено огорчение.
Почувства импулс да стане и да ги посрещне, но се спря навреме. Един полицейски инспектор не е бизнесмен, припомни си той, не подава ръка, не се усмихва, нито прекъсва механичния ритъм, с който удря клавишите, докато пише.
В най-добрия случай и като максимална проява на любезност вади цигарата от устата си и я потупва няколко пъти в ръба на пепелника, прочиства гърлото си с прокашляне и казва кратко: „Моля, седнете“. След това, когато очите на посетителите са вече на едно ниво с неговите и няма как да го гледат заплашително от горе надолу, може да вдигне глава и да попита: „С какво мога да ви помогна?“